В Евангелието според Матея (23:29-32) е казано нещо много странно:

Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си!

Какво лошо има в това, да се строят гробници на почитаните пророци? И как именно тези хора могат да носят отговорност за делата на предците си, с които при това те не се съгласни? И не се ли получава, че тези думи са актуални и за нас днес, когато почитаме, например, новомъчениците?

Тези думи намираме и в Евангелието според Лука (11:47-48), но в по-кратък вид, така че и паралелът не изяснява особено това неочаквано твърдение.

Продължение на беседата върху Посланието на св. апостол Иаков

Кои са двоедушни? Всички сме двоедушни. Какво означава двоедушен? Този, който иска едновременно две противоположни неща. Искаме Бога, но в същото време искаме и другия живот. Ще ми възразите - не го искаме! Добре, теоретично не го искаме. На практика обаче нашите дела показват друго. Показват, че сме пленени. Двоедушието е грях, защото двоедушният човек страда от духовна шизофрения и иска едно, а върши друго. Едно са неговите мисли, а друго делата и всички сме такива. Сам св. ап. Павел казва, нещастен аз човек, защото едно решавам, и друго правя. Едно искам, и друго върша. „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Кой ще ме избави от това нещастие, което нося в себе си? Решавам да се помоля, да пазя въздържание, да постя, хиляди неща. Колко добри решения вземаме всеки ден? Обаче не ги вършим, биваме пленени, вървим като вързани овце и ни водят в друга посока. Колко пъти дори собственото ни аз се противи и ни казва: "Какво отиваш да правиш? Недей! Спри!" Собственото ни аз протестира, а ние сме като хипнотизирани и пияни - отиваме натам и не можем да разберем какво става. Защото сме пленници, защото това е пленяването от сатаната;

Празникът на св. Преображение Господне (гр. Μεταμόρφωσις του Κυρίου και Θεού και Σωτήρος ημών Ιησού Χριστού – Преображение на Господа Бога и Спасителя наш Иисус Христос) е сред най-светлите в църковния календар. Той е един от дванадесетте Господски празници, които Църквата отбелязва през годината. Денят е посветен на едно от най-тайнствените събития в цялата евангелска история – Христовото преобразяване.

Скоро след като Спасителят открива на учениците Си, че Му предстои да бъде заловен, измъчван, убит и да възкръсне в третия ден, Той взема трима от тях – Петър, Йоан и Яков, извежда ги на една „висока планина“ и се преобразява пред тях. Лицето на Христос засиява по-ярко от слънцето, одеждите Му стават бели като светлина. Редом с Христос се появяват двама от най-големите старозаветни пророци – Моисей и Илия, които разговарят с Него за смъртта, която Му предстои да претърпи. Докато разговарят, светъл облак ги осенява и се чува глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“. Сцената с Христовото преображение е описана сходно от трима от четиримата евангелисти. И трите синоптически евангелия дават кратко и приблизително еднакво описание на случилото се (Мат. 17:1; Марк 9:2; Лука 9:28). Преображението е едно планирано от Спасителя събитие. То не става случайно, а се явява важен елемент от служението на нашия Господ.