Мобилно меню

4.6 1 1 1 1 1 Rating 4.60 (45 Votes)
Kalkandjieva_photo.jpgРазговор с Даниела Калканджиева, историк, автор на книгата "Българската православна църква и "народната демокрация" (1944-1953). Участник в комисията на проф. Георги Бакалов, която през 2007 г. разработи концепция за надконфесионално преподаване на предмета "Религия"

-
Вие бяхте участник в работната група на професор Георги Бакалов, която подготви първата концепция за преподаване на „Религия” в училище и която не беше приета от Св. Синод на БПЦ. Сега, две години по-късно, как гледате на своя проект? Считате ли, че той е приложим към българските условия?


- От позиция на изтеклото време мисля, че  комисията направи много по отношение на предишни концепции. Това беше първата концепция, която взе под  внимание всички юридически норми, конституции, национално законодателство и европейски конвенции, подписани от България, които дават една правна рамка и определят до каква степен и как би могло да се изучава Религия в България. И вече въз основа на това ние продължихме с разработването на концепцията. Дали й е време тя да бъде приложена, явно още не, след като дискусиите продължават, но смятам, че тя изигра важна рола за това да осъзнаем, че след промените от 10 ноември илюзията за автомататично връщане към миналото отпреди 9 септември полека-лека се изживява.

Трябва да си дадем сметка, че приемствеността, която естествено се стремим да възстановим, с миналото отпреди 9-ти септември 1944 г. не може да бъде самоцелна, а трябва да бъде свързана, хармонизирана, да отговоря на съвременните изисквания. Това означава, че свободата на религията не се свежда само до толерантност към религиозните малцинства, че тези малцинства са равнопоставени.  Даже не само традиционните, но и нетрадиционните - тук вече има наистина различни  практики. Много държави разглеждат традиционните по един  начин, докато проявяват малко по-голямо внимание и контролират нетрадиционните, новопоявилите се вероизповедания. Това го има в много европейски държави, но е нещо, което примерно в нашия Закон за вероизповеданията го няма.

Същевременно свободата на религията днес включва и правото на избор и  нека се замислим за това: дали човек ще бъде православен, мюсюлманин или католик, ако в миналото е било нещо, върху което никой не се е замислял - раждаш се в такова семейство и само там; където е имало смесени бракове, е било въпрос на личен избор, обсъждане, конфликти или проблеми в семейството - днес е въпрос на свободен избор. Дали ще останем православни или ще принадлежим към друго вероизповедание, днес е избор, който всеки ден един човек  прави и може да напусне или да остане, т. е. това е нещо ново. За добро или за лошо това е факт и това съзнание е широко разпространено поне сред европейските общества. В Америка, която се смята за много  религиозна, смяната на религиозна принадлежност е доста често явление и даже социолозите говорят за т. нар. „религиозни пътешественици“, които през цялото време сменят своята религиозна принадлежност в търсене на истината.

Това са неща, които Църквата би трябвало да взима под внимание и ми струва, че преди концепция за вероучение в училище, Църквата би трябвало да помисли за концепция, как да работи за възстановяване на своите позиции в обществото в новите условия, когато Държава и Църква са разделени и когато имаме свобода на религията с това разширено разбиране за избор на религия. Защото, ако не всички европейски конституции съдържат формулата за разделяне на Църква и  държава, то всички - става дума и за Съвета на Европа, и за страните-членки на Европейския съюз - съдържат принципа за свобода на религията. Така че правото на избор на човек - дали да принадлежи или не към дадена религиозна общност - се уважава, както се уважава правото на родителите да решават, дали децата им да посещават Вероучение или не.

- Как, според Вас, трябва да бъде приложен у нас европейският опит в преподаването на „Религия”?

-
Най-лесната част е да се направи един преглед, съпоставка и обзор на европейските норми, само че трудната част е да погледнем към нашия собствен опит, към нашите  собствени традиции и спецификите на българското общество. Не може просто да имитираме това, което се е случило в другите държави, защото ще се получи един нов социализъм, както си построихме на базата на Маркс  социализъм или комунизъм в цяла Източна Европа.

Трябва да направим едно пътешествие към себе си и собствената си история. И в този смисъл бих казала, че през годините на комунизма доста неща бяха изследвани от българските историци по отношение на политика, национална история, може да ги критикуваме, от гледна точка на някакво идеологическо изкривяване, което се е получило. Но има много бели петна нашата историография и едно от тях е религиозната история на България, която всъщност едва сега ние започваме да проучваме. Става дума за религиозната история на  XX век, защото досега за междувоенния период разполагаме само с изследванията на протопрезвитер Стефан Цанков.

- В църковните среди битува митологемата за безконфликтната обвързаност на образованието с Българската църква след Освобождението. Чуха се гласове, които искат да се възстанови статуквото със задължителното Вероучение в училищата, както е било от  преди 1944 г.  Исторически оправдано ли е това искане и доколко познаваме тези отношения в миналото, за да търсим аргументи за или против, опирайки се на тях?

- Ако се погледне литературата от този период,  даже и по страниците на "Църковен вестник" има дебати по този въпрос след Освобождението, както и  протопрезвитер Стефан Цанков отбелязва. Държавата не е допускала свещенослужители да преподават Вероучение, това става едва в навечерието на Втората световна война, освен това Вероучение се е преподавало главно в отделенията до 4 клас,  през междувоенния период обхваща прогимназиите и едва през 1938-1939 г. се позволява да се изучава Вероучение  и История на БПЦ в гимназиите. Традициите не са толкова силни в това отношение, като имаме предвид, че пък Богословският факултет се създава през 1923 г. и преди това е нямало допускане на свещеници в училищата. Това означава, че всъщност светските учители са преподавали темите, свързани с религия, т. е. ние наистина, откакто имаме собствена държава, нямаме такива традиции. Ако се върнем още по-назад, тъй като в едно от интервютата от тези дни, вече не си спомням кой го каза, но се спомена, че когато се създава свободната българска държава, Църквата дава на държавата готовите и  развити училища.

Всъщност БПЦ е създадена като институция през 1870 г., а дотогава училищата се поддържат изцяло от българските миряни. Кой дава парите за българските манастири, кой издържа българските монаси, които, да, преписват българските ръкописи, запазват  езика, запазват самосъзнанието, но кой ги издържа, кой ги крепи, кой провежда борбите за национална църква? Наскоро прелиствах монографията на Петър Ников за българските църковно-народни борби, той там отбелязва, че движещата сила, която прави възможно възстановяването на Българската църква са българските еснафи и занаятчии, които плащат и се борят за своя църква. И това го казва Петър Ников, племеникът на Варненския митрополит Симеон.

- Стигаме до един много основен проблем на БПЦ в съвременната ситуация – каква е ролята на енорията за преподаване на истините на вярата. Министър Игнатов припомни за задължението на Църквата да се организират неделни училища към православните храмове, където вярващите да се ограмотяват с доктриналните истини на своята религия. Каква е вашата позиция?

- В последно време това е едно от нещата, за което и аз говоря, тьй като от моя опит от изследване на религията, на религиозни общности у нас и в чужбина ми направи впечатление, че това, което комунизмът е разрушил в България, е именно енорията. Особено при православните църкви, защото при религиозните малцинства общностите са по-затворени, по-компактни и примерно в такива населени райони, където няма движение на населението, нещата се запазват. Но всъщност православното население е това, което е изпитало на гърба си насилствената урбанизация при комунизма и енориите са разрушени. Ако някой иска да преоткрие вярата си, това става през енорията. Мисля си, че трябва да се обърне внимание на изграждане на енории в големите градове, там където е събрано населението, защото, ако Църквата преследва някаква цел – това е начинът.

- В "Двери" проведохме дискусия на тема "Намери ли Църквата верния подход за разговор с държавата?" Бихте ли се включили с коментар за най-мащабното мероприятие, организирано от БПЦ за последните 10 години.

- Силно съм впечатлена от начина на организация и самата аз като човек, който се занимава с тази проблематика, смятам, че е важно. Проследих на място самото шествие и даже за собствения си архив направих снимки, но това, което бих казала, е, че аз все пак не видях деца. Това беше обещано, беше казано, че ще има деца от неделните училища, а бяха основно белокоси хора. Имаше много възрастни хора, които са от поколението, което преди 9 септември е изучавало вероучение. Но примерно хора от моето поколение нямаше, т. е. хората, чиито деца са сега в училище. Децата, които видях като група - видях отец Иван от Нови хан с една голяма група деца. Да, видях свещеници със семействата им и децата им. Да, видях баби с внучета, не много, но имаше, но това не бяха неделните училища.

Днес стана дума, че примерно в софийска епархия имало вероучение във всички енорийски храмове, затова бих била любопитна, ако Св. Синод на БПЦ даде било в уебсайта си или на друго място официална информация:  колко са енорийските училища, колко деца обхващат, кой и как им преподава. Защото все пак вярно е, че и в храма да се преподава Вероучение, свещениците също се нуждаят от педагогическа и психологическа подготовка.

- В този смисъл се засяга въпросът: имали БПЦ подготвени кадри, за да влезе в училище?

- Аз не виждам как ще се съчетае въпросът, дали Църквата ще влезе в училище,  с действащата нормативна уредба. Това не означава отричане правото на Църквата да развива собственото си вероучително дело чрез енории и неделни училища. Но влизането в училище - това вече трябва много внимателно да бъде огледано. Дали е възможно, това ще кажат юристите на базата на досега действащото законодателство и международните конвенции, които България е подписала. Даже и да няма разделение между Църква и Държава, имаме принципа на свобода на религията, т. е. когато се говори за задължително изучаване на Религия – какво означава това? Църквата не е изяснила и своята терминология: какво иска – Вероучение или Религия-Православие. Те са почти идентични, каква е разликата, ако ще употребява единия или другия предмет.

- Основната критика срещу вашата концепция беше, че тя е плод на компромис между участващите в комисията представители на различни изповедания. По този начин тя ще изгради предмета „Религия” на основата на религиозната еклектика, която е безпринципна и няма да възпита у учениците толерантност към всички религии, а ще ги направи уязвими за сектантско влияние. Освен това тя не отдава дължимото място на традиционното за България вероизповедание, което е Православието.

- За мен като участник в комисията на проф. Бакалов е ясно, че Религията трябва да бъде общообразователен предмет и да се дават познания ЗА..., а не да се развиват практики и да се утвърждава верската идентичност на децата. Аз смятам, че нямам право, пък едва ли някой родител ще се съгласи в училище да се определя верската идентичност на неговото дете. Това е нещо, което Църквата в своето общество от вярващи трябва да направи и това е нейна задача.

- Изчерпаха ли се всички възможности за диалог между специалната комисия на проф. Бакалов и Работната група към Св. Синод? Тогава проф. Бакалов заяви, че е готов да бъде изграден един съвместен проект за религиозно образование в училище. Предприеха ли се някакви конкретни стъпки в тази насока?

- От гледна точка на последните дебати, които шествието  на Св. Синод провокира в българското общество, си мисля, че една от причините концепцията на комисията „Бакалов“ да не бъде приета, е това,  че тя все още  беше доста тясна. Мисля си, че диалогът не трябва да бъде единствено между Св. Синод и комисията "Бакалов". Трябва да участват и представители на държавата, и представители на различни обществени  организации като комитета на родителите, трябва да има юристи, психолози, педагози, защото този въпрос има много аспекти, той е много сложен и по-скоро бих се придържала към добре познатата на всички християни максима „Бързай бавно“. Тоест, нека да обсъдим и  да видим къде сме и какво искаме, защото вече има нагласи за диалог, тонът е спокоен, Църквата също започва да се вслушва в Държавата. От моя предишен опит имам чувството, че Църквата настояваше на своето, без да се опитва да се вслушва. Сега на няколко пъти се подчертава, че Църквата уважава правото на избор и върху това се набляга в изказванията на митрополити, в официални изявлени на синода и смятам, че това е една голяма крачка в диалога. Но ни трябва време, тъй като това е безпрецедентна ситуация.

Досега българското общество има такъв исторически опит, според който в него винаги е господствал някакъв възглед - дали  ще бъде християнство, дали ще бъде ислям в рамките на османската империя, дали ще бъде господстващото Православие в Третата българска държава, дали ще бъде войнстващ атеизъм... Сега плурализмът е нещо ново. И ние всъщност го казваме, но още като че ли не сме го осъзнали или почваме да го осъзнаваме, но ни липсват и  практики. Така че това е нещо, на което се учим. Нека първо ние възрастните се научим да говорим помежду си, преди да се обърнем към децата. Ние самите трябва да сме наясно със себе си, защото отговорността ни към децата е много голяма. И нека не си правим експерименти с тяхното бъдеще и съдба, преди да сме си изяснили какво искаме.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3wpw3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
"Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе, със слънце, луна и звезди."
Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.