Скъпи братя и сестри,

Надявам се, че всички вие сте успели в тези натоварени и нервни дни, предшестващи Коледа, да купите прекрасните подаръци, с които да зарадвате под елхата в празничната нощ любимите хора. Сигурен съм също, че неуморните домакини ще спазят всички традиции и ще приготвят постната трапеза с нечетен брой ястия, а най-старият в дома ще прекади и ще благослови ястията. Но ако нещо от това е било пропуснато, не унивайте – по телевизията многократно ще ви покажат какви трябва да са и как да изглеждат гозбите на Бъдни вечер, какви са народните обичаи и за какво трябва да внимавате: най-вече да не объркате и да сложите на трапезата четен брой ястия или пък да я вдигнете, което – да не дава Господ! – е в състояние да провали всичко хубаво, което ви предстои през следващата година!

Малцина имат реална представа за дълбините на послушанието, мислеше си о. Ипомоний, докато с пост и молитва се мъчеше да прогони налегналите го изкушения и угризения на съвестта. В живота и служението си беше се сблъсквал с много послушания, които смирено и безропотно понасяше. Но сега беше различно. Напразно прелистваше страниците на Светото Писание, търсейки основание и опора за поведението си. Лукави времена бяха настанали. Решаваше се съдбата на Църква и Отечество, както беше казал Владиката. Решаваше се патриаршеският престол! Не беше време за криворазбрано смирение. Трябваше да се действа. Миг колебание можеше да тласне родната Църква към времена мрачни и непредвидими за цели десетилетия…

Отец Ипомоний, който беше извикан по спешност в една мъглива ноемврийска вечер, слушаше внимателно и първоначално обзелите го потрес и недоумение постепенно започваха да отстъпват място на смиреномъдрено послушание. Само преди седмица щеше да възприеме това, което се искаше от него, като деяние нечестиво и скверно. Но сега упорито си повтаряше, че послушанието е в основата на спасението. Дали е праведно или не възложеното му послушание, имаше кой да отговаря. Негово задължение беше да се покорява и да бяга далече от плътското мъдруване, като с усърдие и молитва се посвети на задачата си…

„Ех, адвокат да е човек на днешно време…”, мислеше си о. Ипомоний, докато се мъчеше да се ориентира в текста на поредния анекс към договора си, току-що получен от Митрополията. Лукави хора бяха принудили още преди година Църквата да се съобрази с Държавата и да направи договори на свещениците и църковните служители, да им внася пенсионни и здравни осигуровки и да се занимава с какви ли не още преходни дейности, които нямаха никакво отношение към Вечността. Е, направиха се, нали трябва да се отдаде и „кесаревото кесарю”, но оттогава като се започнаха едни анекси, та до ден днешен. За улеснение от Митрополията ги изпращаха заедно с новия брой на „Църковен вестник” или с полагаемия се за седмицата брой свещи, че да се спести някой лев от пощенските разходи. Разбира се, анекси получаваха не само о. Ипомоний, но и бай Михал клисарят и свещопродавачката леля Данче. Даже и за презвитерата му пристигаше анекс, която, макар и да нямаше никакъв договор с Митрополията, приемаше това послушание със смирение и кротост.

А нужда от анекси имаше. Враговете на Църквата и, което е още по-страшно, на Негово Високопреосвещенство, използваха всяка възможност, за да навредят на Н-ската епархия. Без да виждат „гредата в собственото си око”, те се кокореха да броят автомобили, часовници, имоти, архонти, дарения и пр.

От едната страна търчаха душеспасително гърците, те станаха европейски шампиони преди не много години под ръководството на един немски треньор. Сега може би заради кризата на еврозоната гърците са предпочели някакви си там дисциплинирани немци да не им дават много акъл и са заложили на южен треньор. Друго си е да общуваш с южняци, ще те разберат и за сиестата и за веселбата. А при онези немци нито сиестата им е сиеста, нито веселбата им е веселба, ами защо живеят изобщо?! Заради някаква си еврозона...

От другата страна газеха зеления правоъгълник руснаците, нарочени и сочени предварително за фаворити в това европейско първенство и отново поради предразсъдък: че в Украйна те са си едва ли не като у дома, а че дори и в Полша не се чувстват чужди. Може и така да е, а може и феновете им да са получили директиви от ония тъмни тайни служби да сътворяват провокации по украинските и полските улици и градове, за да напомнят все пак кой кара влака в геополитически план.

И като във всяка типична православна битка изходът от мача решаваше съдбата на играчите – гърците вкараха гол, хитрата лисица Карагунис не пропусна единствения си шанс. От там нататък борбата на руснаците беше за оставане в първенството или за отпадане. Трябваше им просто да изравнят. Въпрос на някакви си сантиметри, топката само да се отклони по чудесен начин съвсем леко в десетките удари срещу гръцката врата и да изпъне мрежата отвътре. Но не би.

Животът на отец Ипомоний се беше променил. Откакто преди година за него писаха във вестниците поради едно недоразумение в архивите на ЕСГРАОН (тук), оставило го с години без самоличност, той се бе превърнал в местна знаменитост. Неговите съграждани, сред които бе живял близо половин век, сякаш едва тогава забелязаха каква интересна и ценна личност служи в градчето им. Канеха го на всички церемонии по „първа копка”, „рязане на лента” и „освещаване”, които местният градоначалник, а понякога и високопоставени гости от столицата, провеждаха. Имаше снимки освен разбира се с кмета и с Областния управител, още с премиера и с цялото правителство, че и с президента! Е, на нея се беше намърдал и секретаря на общината, то той къде ли не се вре, та от о. Ипомоний се виждаше само половината лице и стърчащата калимявка, но това не пречеше на тази авторитетна фотография да заеме, наред с останалите, своето подобаващо място на стената в притвора на храма, точно срещу леля Данче, свещопродавачката, която не можеше да им се нарадва. Да не си помислите обаче, че това беше някаква прищявка на о. Ипомоний, съблазнен от прелест или от суетата на мира сего! Да не бъде! Но политиката на митрополията беше такава. Владиката искаше църковнослужителите да показват, че заемат важно място в обществото, че се ползват с авторитет и доверие от страна на управниците и така гласът на Църквата да тежи още повече. Няма как, послушанието си е послушание и о. Ипомоний бе поел със смирение кръста си да бъде местна знаменитост.