Един селянин тръгнал на лов. Бродил, бродил из гората и излязал на една полянка. На полянката вижда къщичка. Влиза в къщичката, а на масата седят един монах и куче и играят карти. Селянинът казва на монаха – „Виждам, че даже кучето ти е достигнало съвършенство”. Монахът отговаря – „Не. Глупаво е още. Видиш ли, че върти опашка, значи има козове”.

На изпит в семинарията професорът изпитва напълно неподготвен семинарист:
- Обяснете ми какво е това чудо.
- Не знам! – отговорил неподготвеният. Изпитващият обаче решил да получи от него отговор и започнал да му задава подсещащи въпроси:
- Да предположим, че един човек е паднал от камбанарията и е останал жив, това какво е?
- Амиии... това е случайност!
Добре, – не се предал професорът – а, ако той е паднал от камбанарията втори път и е останал жив?
- Ами, това е късмет! – отговорил невъзмутимият семинарист. Професорът обаче решил за трети път да го попита:
- Да предположим, че същият този човек е паднал за трети път от камбанарията и отново е останал жив. Това какво е?
- Ами... тове е... навик!

При един един ревностен юдеин пристигнали хора на камион, натоварили вещите си и му казали:
- Да тръгваме, приближава наводнение!
- Аз ще се помоля на Бога и Той ще ме спаси, – отговорил им той.
След някое време водата започнала да се покачва. Доплували към него хора на лодка:
- Да тръгваме, водата се покачва!
- Не, аз ще се помоля на Бога, за да ме спаси Той.
Водата все повече се покачвала и юдеят седял вече на покрива. Долетял хеликоптер:

- Ей, ти, хващай се за стълбата!
- Няма нужда! Мене Бог ще ме спаси!
В края на краищата той се удавил. Попаднал в рая и попитал Господа:
- Господи, кажи ми, моля ти се, защо не поиска да ме спасиш?
А Господ му отговорил:
- Как така да не съм искал? А кой според теб ти изпрати камионът, лодката и хеликоптера? Ти сам не поиска да се спасиш.

На заседание на учебния съвет на Православната богословска академия, изведнъж, сред ярка светлина се явил ангел и се обърнал към онемелия ректор:
- Господ е много доволен от Вашето благочестие и за награда Ви предлага да си изберете един от тези три дара: безкрайна мъдрост, безкрайно богатство или безкрайна красота.
Ректорът, след като дошъл на себе си се замислил и избрал първото.
„Нека да бъде така. Амин!” – промълвил ангелът и изчезнал.
Настъпила мъртва тишина. Всички като хипнотизирани гледали ректора, който седял със затворени очи и наведена глава, около която се разливало сиянието на безкрайната мъдрост.
Минали минута, втора, трета... В края на петата минута някой не издържал и прошепнал:
- Отче, моля ви, не мълчете! Кажете нещо...
Ректорът бавно повдигнал глава, отварил очи, обгърнал аудиторията с безкрайно мъдър поглед и накрая казал:
- Трябваше да избера парите.

С някои хора, живели известно време в православна среда, настъпват физиологични промени: неусетно у тях атрофират онези лицеви мускули, които позволяват на устните да се усмихват. Силата на притеглянето ведно с постоянното помнене на своите грехове и на тленността на този живот карат ъгълчетата на устните да висят постоянно надолу. Да се усмихваш става трудно и непривично. Храмът не е място за смях!

Това е вярно. Но храмът и Църквата не са едно и също нещо. И това, което е неприлично в храма, се оказва напълно допустимо за църковния човек извън неговите стени. А защо не бива да се усмихваме? Скръбта-тъга съвсем не бива да се счита за отличителен белег на православния християнин. Напротив, както болният си личи по цвета на лицето, така и обладаният от страсти – по печалния вид – казва преп. Серафим Саровски. А волята Божия се познава лесно по следния признак: ако след молитва, след сериозен размисъл вие не чувствате утеснение, печал, нежелание за въпросното дело, а се чувствате леко, и с усмивка и леко сърце мислите за предлаганото ви начинание, то това е явен признак, че то не е противно на волята Божия – споделя св. Николай Японски.