Св. Николай Мирликийски Чудотворец – познатият и неизвестният

Св. Николай Чудотворец (гр. Άγιος Νικόλαος ο Θαυματουργός), което буквално означава „победа на народа“, се е родил в края на 3 в. в Мала Азия. Родил се е в градчето Патара – пристанище на Средиземно море, в района на Мир Ликийски (днес част от гр. Демре в Турция), който по това време влиза в римската провинция Асия. Точната година, в която се е родил светецът, за нас остава неизвестна, въпреки че в много справочници е посочена 270-та или 280-та като година на неговото раждане. Не е известна и точната година на неговото успение, която различните издания посочват като 343-та, 345-а или дори 352-ра. За сметка на това със сигурност знаем от достигналите до нас различни житийни документи датата на неговата смърт – 6 декември. Това е денят, в който и до ден днешен св. Църква почита паметта му. Най-ранните ръкописни редакции, съдържащи сведения за св. Николай, се съхраняват в библиотеките на Оксфорд и Виена. Те са посветени на така наречените „Деяния на стратилатите“. Повечето сведения и жития на светеца, които науката днес често определя като легендарни или апокрифни, са събрани и преведени на гръцки език през 10 в. от св. Симеон Метафраст. Тяхната печатна версия може да бъде намерена в Патрология грека (PG) т. 116 (томовете 114-116 съдържат творенията на св. Симеон Метафраст). Според последните изследвания на А. Бугаевски и архим. Владимир (Зорин) „Деянията на стратилатите“, т. е. военноначалниците са написани през 4 в., не много време след смъртта на св. Николай Чудотворец. Те съдържат важни сведения, които изцяло съответстват на известните исторически факти. Ето защо не бива те да бъдат отхвърляни безкритично от агиографите, а е необходимо да бъдат въведени в научно обръщение, което досега не се е случило.

Това, което прави тези деяния изключително ценни, е не само фактът, че те са хронологично близки до времето, в което живее св. Николай, но и ни дават много детайлна картина за образа, мисленето и действията на светеца. Тези сведения са важни също така, защото индиректно са свързани с племе, живяло по нашите земи. В този исторически извор се разказва за армия, която императорът изпраща, за да усмири бунта на тайфалите – племе с вестготски или сарматски произход, които, както знаем от историята, са били съюзници на Рим. Вероятно част от тях са били заселени принудително във Фригия. Поради силна буря в морето армията е била принудена да се скрие в Андриакския залив и не след дълго на местния пазар (наречен „Плакома“) се разгаря ожесточен спор между войниците и местните жители, който е можел да вземе невинни жертви. Св. Николай, който тогава е на преклонна възраст (около седемдесетгодишен) е успял да умиротвори страстите и е поканил стратилатите при себе си. В това време от гр. Мир пристигат жители, които съобщават, че властите по клевета са арестували трима невинни граждани и се готвят да ги обезглавят. Св. Николай, заедно с военначалниците и част от войниците веднага тръгва за града, който е отстоял на три-четири километра от пристанището. С помощта на войниците той спасява невинните граждани. След това благославя воините за предстоящото сражение, предрича им победа и те побеждават. Тази сцена се съдържа в повечето достигнали до нас жития. Това, което го има обаче само в този извор и не се среща в нито едно от по-късните гръцки, латински или славянски такива, но което де факто потвърждава истинностна на описаното в тях, е, че след победата стратилатите се връщат отново, за да благодарят на светеца. Св. Николай, които по това време е архиепископ на гр. Мир, отново ги благославя, като ги предупреждава за предстояща беда, пред която те не бива да се отчайват, а с настойчива молба да се обърнат към Бога и Той ще ги спаси. Споменати са и имената на трима военачалници – Непотиан, Урс и Херпилион, които доказано са исторически личности. Единият от тях – Непотиан, през 336 г. става консул. При завръщането си в Константинопол военачалниците са посрещнати с почести, но заради клевета от страна на известния с интригите си префект-преторий на Изтока Аблабий, който е бил близък приятел на имп. Константин Велики, военачалниците са били хвърлени в тъмница. По обвинения, скалъпени от Аблабий, ги е очаквало смъртно наказание. Тогава Непотиан си спомня за думите на св. Николай и стратилатите отправят гореща молитва към Бога. Св. Николай по чудесен начин се явява на императора, който веднага не само освобождава военачалниците, но и ги повишава в длъжност, връчвайки им поясите на пълководци (в Римската армия поясът на стратилата е определял неговия ранг – така, както днес пагоните и звездите определят чина на офицерите). Тогава стратилатите, с подаръци от императора – златно Евангелие и потир, се отправят за трети път при св. Николай, за да му благодарят за стореното. Текстът на деянията ни казва още, че те са станали духовни чеда на светеца.

Друга много важна хронологична подробност, която се съдържа в деянията, е, че, когато на следващата година стратилатите отиват за четвърти път при св. Николай, той е бил вече блажено починал. Като се има предвид, че имп. Константин умира през 337 г., а при третото си посещение стратилатите носят подаръци лично от императора, става ясно, че св. Николай е починал преди 337 г. Подчертаваме това, защото, както вече споменахме в началото, житията ни казват само точния месец и ден на смъртта на светеца, но не и годината, и всички останали дати са доста условни. Ето защо, една от най-разпространените предполагаеми години за смъртта на светеца, която е широко застъпена и в православната литература – 345-а, не може да бъде вярна. Освен това, в ранната литература, свързана със св. Николай, Непотиан никъде не е наречен консул, а знаем, че това става през 336 г., т. е. този факт сваля с поне още година-две, датата, на която св. Николай умира и това вероятно е станало през 334 или 335 г., като 334 г. е според нас по-прецизна. Казваме това, защото когато св. Атанасий Велики изрежда борците срещу арианството, а този списък обхваща имената им след 335 г., в него липсва това на св. Николай.

От житийната летопис за светеца, която е достигнала до нас, става ясно, че той е въведен в архиерейски сан преди началото на гоненията на Диоклетиан, които са в периода 303-305 г., т. е. той е ръкоположен за епископ ок. 300 г. В много календари и справочници се дава 280 г. като година на раждането на св. Николай, което пък е повод за неприемливи спекулации, че е бил възведен в архиерейско достойнство едва ли не осемнадесетгодишен, което е в пълно противоречие с православната традиция. Точно опитите за подобни спекулации карат някои изследователи да смятат дори, че св. Николай е бил легендарна, несъществуваща личност. Това, разбира се, отразява определени настроения в науката, боравеща със свой инструментариум и изводите, които тя прави не винаги е задължително да съвпадат с Преданието на Църквата. В случая обаче, точно благодарение на най-новите достижения в науката, можем не само да потвърдим, че св. Николай е историческа личност, но и да дадем нова, по-точна хронология на живота му. Като се позовем на сведението, че при първото посещение на стратилатите в гр. Мир, св. Николай е бил на около седемдесетгодишна възраст, виждаме, че той се е родил някъде през 260 г. и е станал архиерей на тридесет и пет – четиридесетгодишна възраст.

Друг интересен момент, който показва, че често и държавните интереси са способни да манипулират житийната литература, е едно чудо на светеца, което умишлено е било отстранено от житието му още през Ранното средновековие.

През 4 в. Ликийската област е била доведена от властите до разорение. Населението е било облагано с все повече и нови данъци, които са обричали жителите на глад и мизерия. Невъзможността тези данъци да бъдат плащани довежда населението дотам, че да се обърне с молба към св. Николай за помощ. Светецът веднага се отправя към Константинопол и след разговор с императора данъците са намалени сто пъти. Това решение е написано в грамота, скрепена със златен печат – хрисовул. Св. Николай обаче е чувствал, че под влияние на съветниците си имп. Константин Велики може бързо да промени решението си и да отмени своя указ. За да се предотврати това, документът е трябвало още същия ден да бъде обнародван в гр. Мир, а пътят до там е бил труден и дълъг и е изисквал минимум шест дни. Св. Николай горещо се помолил на Бога и грамотата по чудесен начин се оказала в гр. Мир, след което веднага била обнародвана. Още на следващия ден, както и чувствал св. Николай, Константин Велики се поддал на внушенията на сановниците си и се опитал да отмени указа си. Св. Николай обаче му отговорил, че указът вече е обнародван в гр. Мир и следователно не може да бъде отменен. За да се увери в думите на светеца, имп. Константин изпраща бърз кораб, който да провери на място дали това е така. Пратениците потвърждават думите на св. Николай, че грамотата е била прочетена в гр. Мир още в същия ден, в който е била подписана. Богобоязливият император иска прошка и извинение от светеца, че се е усъмнил в думите му, и го отрупва с дарове. Императорските агиографи обаче умишлено не са включили този епизод в житието на светеца, за да не могат впоследствие други архиереи да се възползват от този пример и да получат снижение на налозите в своите епархии. Това ясно се вижда и от липсата на грамотата в имперските „Деяния на налозите“.

В тези деяния не попада и още един акт на голямото милосърдие на св. Николай, а именно спасяването на гр. Мир от глад. Пет кораба превозвали зърно от Египет в Константинопол и св. Николай убедил капитана на флотилията да остави част от товара в гр. Мир. Подобно нещо се е разглеждало не просто като неприемливо, а направо като престъпление, тъй като товарът се е смятал за имперски и никой не е имал право да отклонява дори килограм зърно от него. И отново, за да не бъде използван и от други архиереи този прецедент, сведенията за него са заличени в по-късната житийна литература.

Тук ще трябва да споменем и за още един интересен момент от житието на св. Николай Чудотворец, а именно смесването на неговото житие с това на живелия два века по-късно архиерей – светец със същото име в гр. Мир. Става въпрос за св. Николай Пинарски. Явно по-късните преписвачи на житието са сметнали за една и съща личност срещащите се в различните източници имена на св. Николай Мирликийски и това на св. Николай Пинарски. Св. Николай Мирликийски, както вече казахме, е живял по времето на имп. Константин, докато св. Николай Пинарски близо две столетия по-късно – по времето на имп. Юстиниан І (дълго време св. Николай Пинарски е бил настоятел на Сионския манастир, преди да бъде избран за архиерей, а най-древните съхранили се негови жития са от края на 6 в., така че също няма никакво основание да се подлага на съмнение историческото му съществуване). Откривателят на факта на смесването на житията, архим. Антоний (Капустин) казва: „Можем да се чудим, по какъв начин образът на две знаменити личности се е слял в църковната памет в един досточтим и светлооблажаван образ; но този факт не трябва да се отрича“. Ето защо тук е необходимо да уточним, че споменатите в житието на св. Николай Чудотворец имена на родителите му Теофан (Епифаний) и Нона са всъщност родителите на св. Николай Пинарски. По същия начин приписваното на св. Николай Чудотворец посещение на Светите земи и на храма на Възкресението в Йерусалим, което също дава повод на мнозина критици да смятат св. Николай за легендарна личност, е всъщност екстраполация от житието на св. Николай Пинарски. Казваме това, защото посещението, което се приписва на св. Николай Чудотворец, е станало хронологически по-рано от времето на построяването на самия храм на Възкресението от майката на св. Константин – св. Елена. Св. Николай Мирликийски не е имал чичо епископ на Мир. Такъв е имал св. Николай Пинарски. Съществуват още много подобни неточности, които говорят за смесване идентичността на двете личности.

Друг интересен момент от живота на св. Николай Чудотворец, който днес мнозина, включително и православни автори подлагат на съмнение поради липсата на конкретни изворови данни, е присъствието на светеца на Първия вселенски събор, състоял се в Никея през 325 г. Трябва да отбележим, че подобно отричане е исторически несъстоятелно, тъй като от съставената до тук хронология на живота на св. Николай Чудотворец ясно се вижда, че светецът е бил жив през този период, бил е в разцвета на силите си, уважаван и почитан дори в императорския двор. Не бива да се омаловажава и фактът, че като главен архиерей на областта той е бил длъжен да вземе участие в този така важен събор на Църквата.

В подкрепа на това е и древното църковно предание за неговото участие на събора, съпътствано и с редица интересни случки. Сам св. Симеон Метафраст казва за неговото присъствие на Първия вселенски събор, че е бил главен изобличител на арианската ерес, влизайки в лично единоборство с главните ересиарси, и неговата изобличителна реч се е превърнала в смъртоносен удар за арианската доктрина. Разбира се, никъде в древното предание не се прави дори и намек за някаква физическа разправа, както днес мнозина привърженици на „ултра-православието“ обичат да спекулират с „плесницата“, която светецът уж зашлевил на Арий. Да, вярно е, че съществува устно предание, според което св. Николай е бил даден на църковен съд и дори, според някои вариации на житието, e бил в тъмница задето е допуснал някаква непристойна в църковно отношение постъпка спрямо Арий, но истината е, че в течение на времето под влияние на народното творчество това предание сериозно се видоизменя и допълва с нови и нови детайли. Тази устна традиция за първи път се фиксира писмено през 16 в. Първо се появява на латински в „Каталог на светците“ от Петър де Наталибус, а след това в малко по-различна версия и в „Слово 12“ на Дамаскин Студит, като последният прави изричното уточнение, че се опитва да обобщи устната традиция. Добилите днес най-широко разпространение обобщения на народната традиция са, че св. Николай удря плесница на Арий, а другото е, че св. Николай използва физическа сила срещу Арий, без да се уточнява каква.

Подобно твърдение е абсолютно несъвместимо с безупречния нравствен облик на св. Николай Чудотворец, за когото св. Инокентий Херсонски без преувеличение казва: „Ако св. Николай е бил уверен във възможността, с цената на собственото си спасение да избави от вечна погибел арианите, то без съмнение, подобно на Моисей и св. ап. Павел, той би се съгласил сам да бъде заличен от книгата на живота, само и само в нея да бъдат записани имената на всички заблудили се хора“.

Да не говорим, че от Апостолско правило 27, което е било добре познато и преди събора в Никея през 325 г., е ясно, че клирик, който си позволи да бие независимо какъв човек – съгрешил верен или неверен, трябва да се низвергне. Така че детайлът за изблика на някакъв „свещен гняв“, в който бил изпаднал св. Николай, трябва категорично да бъде отхвърлен, въпреки че и до ден днешен мнозина търсят в него оправдание за собственото си безумие.