Преп. Параскева-Петка Нова е една от най-почитаните светици на Балканите. Тя се родила между 910 и 930 г. в селището Епиват (дн. Селимпаша, Турция), на ок. 40 км. западно от Константинопол, на европейския бряг на Мраморно море. Починала в Каликратия, отново в Източна Тракия, на 27-годишна възраст. Известни са имената на още двама членове на семейството ѝ – баща ѝ Никита и брат ѝ Евтимий Мироточиви, който станал епископ на Мадит и се прославил там с множество чудеса.
Още от малка възраст момичето се отличавало с голямо милосърдие. Раздавала на бездомниците своите хубави дрехи, а взимала техните дрипи. На една просякиня пък подарила златното си кръстче. Красотата, добротата и заможността на семейството ѝ привличали вниманието на много младежи, които искали да се оженят за нея. Затова девойката тайно напуснала семейството си и заминала за столицата Константинопол, където се поклонила на най-големите светини, а после с кораб се отправила към Йерусалим. Там приела монашество в един женски манастир, но скоро след това се оттеглила и заживяла като отшелница. В пустинята прекарала пет години в пост и молитва, търсейки Бога и молейки Го да прости греховете ѝ. Тогава ѝ се явил ангел, който ѝ казал, че скоро ще напусне този свят и трябва да се върне в родното си място.
Когато пристигнала в Епиват, св. Петка била толкова променена и изнемощяла от живота в пустинята, че никой не я познал. Там се поклонила на гроба на родителите си, след което отново отишла в Константинопол, за да се поклони на светините, пазени в тамошните храмове. На връщане към родното си място се спряла в селището Каликратия (днес Мимарсинан, на западния бряг на залива Бююкчекмедже), където заживяла в близост до храма „Св. Апостоли“, помагайки в църквата. Там останала две години. Една вечер почувствала лека болка в главата и мирно предала духа си. Била на двадесет и седем години.
Ето как Търновският патриарх Евтимий описва откриването на нейните мощи:
„Ала Бог не остави своята рабиня да лежи в забрава, нито пък да се разтлее от гниене нейното непорочно тяло. С него Той извърши дивно чудо. Тогава някъде там наблизо на стълб се подвизаваше в безмълвие един стълпник: той мислеше за себе си и за Бога. Случи се, че един моряк, който боледуваше от тежка болест, умря и някъде наблизо [до стълпника] беше изхвърлен. Безмерен смрад започна да се разпространява. Не само никой, който се приближаваше там по пътя, не можеше да мине, но дори и стълпникът поради това, че не можеше и той да търпи оная непоносима смрад, биде принуден да слезе от стълба, както и да заповяда на някои да изкопат дълбок трап и да хвърлят в него онзи смърдящ труп. Като приеха с радост заповедта, [копачите] напредваха в работата. Като се занимаваха с нея и правеха трапа по-дълбок, те намериха тяло, простряно в земята, ала никак незасегнато от гниене. Като се изплашиха и се изпълниха всички с почуда, те не проумяха онова, което ставаше. Но понеже бяха неопитни и прости и понеже смятаха случилото се за малка и незначителна работа, те заровиха онзи злосмраден труп нейде там наблизо [до тялото на преп. Параскева]. Когато пък работниците се върнаха по домовете си, те съобщиха на всички за онова, което се беше случило. Един от тях по име Георги, благочестив и христолюбив човек, бидейки в своя дом, вечерта – според както си имаше обичай да се моли – се отдаде на молитва и искрени молби отправяше той към Бога за целия си дом. Когато на заранта беше обхванат от сън, стори му се, че вижда някаква царица, седнала на пресветъл престол, и че голямо множество светли воини стоят около нея. Като ги видя, онзи христолюбец, бидейки тутакси обхванат от страх, се хвърли на земята, тъй като нямаше смелостта да съзерцава тяхната светлост и красота. Ала един от тези светли [ангели] го хвана за ръката, изправи го и му каза: „Георги, защо така пренебрегнахте тялото на преподобната Параскева? Веднага го извадете и го положете в скъп ковчег, защото царят пожела нейната хубост и поиска да я прослави тука на земята“. Тогава и светлата онази [царица] му рече: „Скоро вземете моите мощи, положете ги на лично място, защото не мога повече да търпя тежкия смрад на онзи труп, тъй като аз съм човек и от майчина утроба съм излязла. Родното ми място пък е онзи град, който наричат Епиват, в който вие сега живеете“. В същата нощ и една от благочестивите жени по име Евтимия видя видение подобно на онова, което видя [и Георги]. На утрешния ден и двамата подробно разказаха видяното на всички. И когато изслушаха това, всички бежешком се притичаха [при гроба на преп. Параскева]. След като извадиха тялото ѝ с голямо усърдие, [всички му] се чудеха като на някое необикновено, многоценно съкровище. След като го вдигнаха със свещи и кадила, с аромат и благовония, те го положиха радостно в църквата на светите и всехвални апостоли. Лежейки в нея, тя вършеше много и чудни знамения. И не само в онази страна, но и във всички околни земи чудесата и знаменията ѝ станаха известни на всички, защото всички недъгави и бесновати из околността, които идеха с вяра, получаваха изцеление. А мълвата за нея се разнесе по цялата околност на онази страна“.
Почитта към св. Петка се разпространила във всички балкански страни. През 1238 г. българският цар Йоан-Асен II пренесъл мощите ѝ в българската столица Търново, където те останали до 1395 г. В продължение на две години пребивавали във Видин, след това били пренесени в Белград. През 1521 г., след падането на града под османска власт, султан Сюлейман Великолепни пренесъл мощите ѝ в Константинопол, принуждавайки Патриаршията да ги откупи срещу дванадесет хиляди златни дуката. Така мощите на светицата се оказали в патриаршеския храм до 1641 г., когато молдовския княз Василий Лупу поискал мощите ѝ в замяна на изплащане на дълговете на намиращата се в криза Вселенска патриаршия. Така те се озовали в Яш, в Румъния, където се пазят и до днес, а празникът на светицата, 14 октомври, е неработен ден в страната.
Преди да открие нейното житие известният гръцки учен Атанасиос Пападопулос-Керамевс попаднал на интересен документ за нейния храм в Епиват. Става дума за непубликуван патриаршески сигилий от 1677 г. Документът изиграва важна роля за историята и топографията на Епиват. От него става ясно, че много преди 1677 г. храмът на св. Петка в Епиват е съществувал и местните много са я почитали. В патриаршеския сигилий, подписан от Константинополския патр. Дионисий, е описана следната история:
„Храмовете са подвластни на божественото право и са освободени от всяко човешко робство… Митрополитът на Силиврия Антим подаде жалба срещу монасите от манастира „Св. Богородица Камарйотиса“ на о-в Халки, защото монасите са присвоили църквата от неговата епархия, посветена на св. Параскева в Епиват… Тази църква не е ставропигиална, нито има нещо друго, което да оправдава властта на манастира. Винаги храмът е бил енорийски и е принадлежал към митрополията на Силиврия. Попитахме монасите и някои други, които ги подкрепят, дали имат документи, които да овластяват манастира. Те отговориха, че нямат такива документи… Но някой си Диамандис, могъщ и арогантен човек от Епиват, който държал в ръцете си архиереите на митрополията и правел каквото си иска, било заради нечиста печалба или с някаква друга лоша цел, предал храма на манастира… Отците давали малко пари на архиереите. По този начин задържали църквата във владението си и смятали архиерея за чужд… Благодарение на свещените канони слагаме край на това безредие и богохулство и решаваме съборно, че църквата на св. Параскева Епиватска ще бъде в юрисдикцията на митрополията на Силиврия, а монасите да се оттеглят като чужди и да не участват по никакъв начин в нея…“.
В края на 19 и началото на 20 век църквата на св. Петка в Епиват е обновена и се превръща в най-внушителния християнски храм извън Константинопол. По-малки храмове на светицата има в цялата област, а жителите им даряват много имоти, като средствата се използват предимно за благотворителност и помощ на бедните. След 1923 г., в резултат от размяната на население между Турция и Гърция, историческият храм на св. Петка Епиватска в родния ѝ град е отнет и се използва като склад, а през 1979 г. е разрушен напълно.
Гръцкият историк Атанасиос Кумбарулис пише през 2011 г. в увода към своята книга Преподобна Параскева Нова, че „… светицата е особено почитана от румънците и славяните. Преп. Параскева Нова се смята за украса и девствена одежда в Българската, Сръбската и Румънската църкви. Докато в Гърция, с малки изключения, тя не е удостоена с голяма почит. Като цяло тя е непозната на повечето гърци“. Това е може би причината в съвременните гръцки църковни текстове тя да се среща като св. Параскева Балканска.
Състави: Златина Иванова
