Хвърчила

В Гърция началото на Великия пост се отбелязва като първия за годината празник на открито. Семействата отиват на излет сред природата, пускат хвърчила.

По този начин Православната църква ни учи да свързваме Великия пост със свежия въздух, с вятъра, с идването на пролетта. Великият пост е период на хвърчилата, на новите приключения, на новите надежди и начинания.

Великият пост не настъпва през есента, когато листата падат и денят намалява, нито пък през зимата, когато дърветата стърчат голи и водата във водоемите замръзва, а през пролетта, когато ледът се топи и навсякъде се ражда нов живот.

На 14 ноември започва Рождественският пост. Той е въведен в Църквата по-късно от Великия пост и е свързан с празника на Рождението на Спасителя. На Запад започват да отбелязват този празник около 350 г. На Изток честването на Рождество Христово е било въведено от св. Григорий Богослов през 380 г., в Антиохия – през 375 г., в Александрия – през 432 г. от св. Кирил Александрийски, а в Йерусалим – при патр. Ювеналий (5 в.). Дните, в които това събитие е било отбелязвано, са се различавали в поместните църкви – на Запад са го чествали на 25 декември, в Антиохия – на 4 януари, в Александрия – на 18 или 19 април, или на 29 май. Малоазийските църкви са празнували на 6 или на 10 януари. Едва в края на четвъртото и началото на петото столетие празнуването сравнително се е уеднаквило и всички църкви, с изключение на Арменската, са започнали да го празнуват на 25 декември.

Постни дни преди Рождество Христово са същестували още от времето, когато този празник се е чествал заедно с празника Богоявление на 6 януари. Теофил Александрийски говори за дванадесетдневен пост. По-късно, когато цялата Църква е започнала да празнува Рождество на 25 декември, постът преди Богоявление е станал само един ден.

Различно от това, което мнозина мислят и чувстват, периодът на духовно усилие (например Великият пост или изобщо постенето) е време на радост, защото е време на завръщане у дома, време, през което имаме шанс да оживеем. Това е период, през който отръскваме всичко вехто и мъртво от себе си, за да придобием отново способността да живеем – да живеем с цялата дълбина, ширина и интензивност, към която сме изначално призвани.

Докато този момент на радост остава недостъпен, неразбираем за нас, ние постоянно ще изпадаме в чудовищна и кощунствена пародия: сякаш в името Божие превръщаме живота си в тотално мъчение както за самите нас, така впрочем и за онези, които трябва да заплатят за безплодните ни напъни да станем свети.

Говоренето за радост може да изглежда странно наред с пределното напрягане, подвига, въздържанието, истинската борба, но въпреки всичко радостта преминава през целия ни духовен живот, през църковния и евангелския живот, понеже Царството Божие със сила се превзема. То не се „поднася на тепсия“ на хората, които безгрижно и лениво очакват идването му.