Мобилно меню

4.9459459459459 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (185 Votes)

Ето че минават подготвителните дни за Великия пост, идват Сирни заговезни. Сирната неделя е нещо удивително. От една страна казват, че това са дни с езически произход, старославянски. Може и така да е. Но вие знаете, че една от чертите, които съвременното общество за съжаление е загубило, но са били живи в традиционна Русия още в миналия век и които общо-взето все още присъстват в Църквата, – това е умението да организираш прекарването на времето. Времето е пространството, в което живее човекът. Да речем отивате да живеете в нов дом. Щом пристигнете, трябва да сгреете дома със своя дъх. Дори ако тази къща е обзаведена, вие все пак нещичко ще поразместите, така че отпечатъкът на вашата душа като стопанин да остане в тази къща. Като получите в службата нов кабинет или ново бюро се случва същото. Чувстваш се неуютно, когато влизаш в кабинета. Дори един пепелник свой да сложиш – пак е нещо. Ще го очовечиш, ще го направиш по-домашен, ще оставиш своята следа.

4.5416666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.54 (96 Votes)

postКогато в църковните среди казват: „По време на постите през еди-коя си година се случи това и това“ или „Някой път ще ви погостувам за поста“, обикновено се подразбира Великият пост, а всички останали три поста специално се уточняват в този случай. А това наистина е Пост с главна буква. Нещо повече – това общо-взето е единственият пост сред църковните, в който самото църковно богослужение е специално и е свързано с поста. Тъй като, да речем, богослужението по време на Петровия пост няма някакви особености в сравнение с обичайните, редовни служби. Богослуженията за Успение и Рождество са по същество същите. Е, има две-три молитви, които говорят за това, че приближаваме Рождество (в ирмосите, в катавасиите това е казано), но принципно самият стил на богослужението е същият.

А по време на Великия пост дори „Господи, помилуй!“ пеят различно от всеки друг път. Появяват се специални молитви и в домашното молене на християнина, и в храма. И това вече показва, че става дума за съвсем различно време.

4.9795918367347 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (49 Votes)
1_106.jpgКогато обидиш своя приятел, кой може да отмени обидата: ти или твоят приятел? Ясно е, че ти не можеш вместо твоя приятел да си простиш. Не само, че не можеш сам да отмениш обидата, нанесена на приятел, но това не могат да направят нито всички хора на земята, нито цялата природа. Защото твоя приятел е приел обидата от тебе и я е отнесъл със себе си. Обидата е вече в него и с него. И само той единствен може да я отмени и обезсили.

Всеки грях е в последна сметка обида към Бога. Всички обиди и грехове на земята са насочени към Бога, викат срещу Него. Той ги приема и държи всички грехове. Кой може да им отговори, кой, освен Него, може да ги опрости?

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (76 Votes)

1_12.jpgПродължение от първа част: „Човекът, който не обича, е противоестествен човек

Спомнете си, как по средата на Великия пост Църквата ни показва Христовия Кръст. Той ни разкрива две поразителни неща: първото е любовта на Бога, колко Бог е възлюбил човека – до смърт! И каква смърт? Кръстна смърт! Значи, ако искаш да разбереш колко Бог те е възлюбил, погледни Неговия Кръст. Показвайки ни го, Той ни казва:

- Изморихте се от поста? Изморихте се от подвига?

Погледнете докъде отиде Бог и ще получите дръзновение и сила. Съществува обаче и другата страна на Кръста. Какво показва той? Размерът на човешката злоба. Той показва, че човек може да стане толкова зъл, че дори Бога да разпъне на Кръст! И от това трябва да се ужасим. Тук всички трябва да се замислим. Носим своя кръст. Но въпросът е, имаме ли съзнание за Кръста в нашия живот? Носим Кръста си, но защо го носим? Какво показва Кръстът? Степента на нашата любов или степента на нашата злоба? Възможно ли е Кръстът, който имаме, да показва степента на нашето озлобление? Да! Когато в живота си разпъваме другите. Това разпъване показва колко сме зли. Може и да носим кръст, но да разпъваме другите. С думите си, с поведението си, с каквото и да е. Ама, човеци сме. Да, затова има покаяние, но искрено, истинско покаяние, което в крайна сметка не се задоволява с едно фалшиво „Извинявай!“.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (119 Votes)
1_85.jpgНаближава Пасха. Страстната седмица е вече към кулминацията си. Обичайният кръг на богослуженията. В някакви минути – най-малкото за да сме честни пред себе си – ще ни се удаде поне с крайчеца на съзнанието да уловим случващото се. Или онова, което се е случило.

Без екзалтация и неофитски плам обаче ни е трудно да се усетим причастни към Страстната седмица. Не че в сърцето ни е лед, не че трезвомислието ни е било някак си особено. Просто през цялото време като фон пред нас преминава обичайният живот – работата, децата, тенджерите, пролетта, мръсните автомобили, износените ни обувки, а за особено напредналите юзъри отпечатък оставя и животът във виртуалните светове. Настъпва раздвоение, дори разтроение. Чувстваш се като играчка, събрана от различни пластове картон – тук един, там друг и нито един истински. Нито един жив. Дръпваш едно конче – играчката поклаща крака си, дръпваш друго – помръдва глава, от третото плясва с ръце. Машиналността става по-поносима с помощта на установените порядки – козунаците, боядисването на яйцата.

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари