Откъс от поредицата "Постни писма" на архим. Сава (Мажуко), писмо 17.

Нашият главен клиросен бас при всеки пост си спомняше за един любим свой виц:

Затвор. Прозорчето към килията се отваря. Пазачът подбутва навътре обяда, а затворникът казва обидено:

– А къде ми е месото? Нали ми се полага!?

– Ако се полага – яж.

– Ама тук не е сложено.

– Като не е сложено – не яж.

Не прекъсвахме хориста, макар да бяхме слушали тази история вече двайсет пъти или двайсети пост. Тя винаги звучеше смешно, актуално, злободневно. Защото до него стояха с тъжни лица „мъчениците на поста”, жертвите на Типика. По-точно, не на Типика, а на недоразумението и страха от Типика. Много е трудно да се изцели този страх. Когато човек страда дълго по непонятна за него причина, идва един момент, когато той вече не може да не страда, за него това е естествено състояние, тясно сраснало се с неговата религия. Просто страданието му харесва. А у вас, които се опитвате нещо да му обясните, да облекчите живота му, се натрупва умора и недоумение: а трябва ли да се борим за този човек? Да, трябва.

Сигурно преподобният Теодор Студит е изпитвал подобна умора, докато е обяснявал на една игуменка принципите на поста. Настоятелката се обърнала към стареца с писмо, в което молела за разяснения относно постния устав. Но преподобният отказал да й даде указания, като й напомнил две важни неща: че игуменката трябва да се придържа към устава на своя манастир и че тя, пак като игуменка, има правото да въвежда и да отменя правила в нейната обител.

Първата подготвителна седмица за Великия пост е известна под името Седмица на митаря и фарисея и във всички православни календари е отбелязано, че през нея не се пости в сряда и петък. Нека видим кога е възникнала тази практика.

В Глава 49 на Типикона, посветена на богослужението през Великия пост и подготвителните седмици преди него, за тази седмица се казва следното: „Подобает ведати: яко в сей седмице иномудрствующии содержат пост, глаголемый арцивуриев. Мы же монаси на кийждо день, се же в среду и пяток, вкушаем сыр и яица, в 9-й час. Миряне же ядят мясо, развращающе онех веление толикия ереси“. Или, на български език: „Трябва да се знае, че през тази седмица инакомъдруващите спазват пост, наричан арцивуриев. Ние, монасите, пък всеки ден, както и в сряда и петък, ядем сирене и яйца, в 9-ия час. Миряните пък ядат месо, потъпквайки по този начин повелите на голямата ерес на онези“.

Указанията на църковния устав показват, че отмяната на поста през тази седмица е била направена с полемична цел заради борбата с инакомъдруващи, сиреч еретици, които постели строго през тази седмица. В началото бил арцивуриевият пост – тази дума е гръцка транскрипция на думата арачаворк, което на свой ред означава „пръв, предхождащ“. Този пост е много древен и се свързва с името на св. Григорий, просветителят на Армения. Зеноб Глак, който нарича себе си ученик на св. Григорий и е написал „Историята на Тарон“, в която описва разпространяването на християнската вяра в Таронска област около езерото Ван, разказва за този пост следното: „Цар Тирдат заповядал да хвърлят Григорий в ров, където той прекарал петнадесет години, а през това време царят, обладан от зли духове, живя в стадо на глигани, но по Божия повеля Григорий бил изведен от рова от царските велможи. След това Григорий си наложил петдневен пост, на хляб и вода, след чийто край покръстил царя, воеводите, цялата войска и целия останал народ“. И до днес този пост съществува в Арменската църква.

Всички пости подготвят вярващите към онова, което е отвъд пределите на поста сам по себе си.

И ако целта на Великия пост е Христовото Възкресение, то сегашните пости ни подготвят по-скоро към срещата с дошлия в света въплътен Син Божи. За да навлезем в този празник с чисто сърце, душа и тяло, Църквата ни предлага да се пречистим чрез покаяние, въздържание и молитва.

Колко дни трябва да постим?

В литургичния живот на Църквата тайнството на Рождество Христово се приближава по значимост до тайнството на Възкресението от мъртвите и заради това продължителността и значението на Рождественския пост са подобни на Великия пост преди Великден. Но тези пости не винаги са били четиридесетдневни. Дори Великите пости, най-старите, са имали различна продължителност и строгост. Още в средата на ХІІ век известният византийски канонист Теодор Валсамон, Антиохийски патриарх, отговаряйки на въпрос за задължителността на постите преди празниците Рождество Христово, на апостолите Петър и Павел и Успение на Божията Майка, посочва, че те трябвало да се спазват по седем дни, „понеже едни само пости са четиридесетдневни – на светата и велика Пасха“. А през 1431 г. Григорий Протосингел (Григорий ІІІ Мамас) пише, че по негово време в Константинопол някои са спазвали Рождественския пост от 15 ноември, други от 6 декември, а трети чак от 20 декември – от деня на предпразненството.

Постът изостря всяко душевно движение на човека – и добро, и зло. Чрез пост е възможно да се приближиш особено към Бога и да се отдалечиш особено от Него. Пример за неблагодатен пост и тъмна самоотверженост са онези „повече от четиридесет“ юдеи, които се заклели да не ядат и пият, докато не убият Павел. Те се решили на такъв пост, за да поддържат изострено злобното си състояние. Във всеки случай тези редки юдеи не са били топлохладни и ако впоследствие някой от тях се е обърнал към Христос, той вероятно е станал пламенен проповедник на Истината.

Възбуждането на огромните сили на духа и енергиите на човешката самоотверженост в света за дело, ускоряващо падението на човека в бездната, е трагично. Светът е пълен с такова неблагодатно постничество, с такава пагубна жертвеност, засилваща суетната и зла активност на духа. Всичко това само потвърждава светия закон на поста, даден за просветление, смекчаване и въздигане на човешкото съзнание.

* Откъс от „Мисли о добру и злу” (бел. ред.).

Какъв е смисълът на поста? Трябва ли той да принася някакъв духовен плод?

Това, разбира се, е един риторичен въпрос. Нонсенс е да отговорим на него с „Не. Постът в никакъв случай не следва да принася духовен плод“. А същевременно на практика това нерядко се случва.

Бих рискувал да разгледам проблема за поста от неочакван ъгъл, а именно: има случаи, когато постът не само не принася полза, но точно обратното – носи вреда на душата на християнина. Това се случва тогава, когато автентичният библейски, християнски, църковен смисъл на поста се подмени с някакво друго съдържание.

Тази вреда може да бъде тройна. Първо – тогава, когато християнството се превръща в Религия на Храната и нещастният християнин, който живее в ненормалните условия на големия град и на огромното натоварване, както психическо, така и физическо (какво му костват само пътуванията в московското метро до работа и обратно), слабее и изнемогва, и постоянно иска да яде. Резултатът е, че Храната се превръща в център на живота на човека.