Когато свещеникът ти преподава божествените Дарове,
представи си, че не свещеникът прави това,
а Христос протяга към тебе Своята ръка

Св. Йоан Златоуст[1]

След св. Петдесетница се появява нова действителност – Църквата Христова, мистичното Тяло Христово. От този момент сътвореният и ограничен свят носи в себе си нова реалност, обладаваща несътворена и неограничена пълнота, която съдържа в себе си божествена и спасителна сила (срв. 2 Кор. 12:9).[2] Поради това Църквата винаги е притежавала благодатни средства за избавление, лечение, помощ и утеха на боледуващата, страдаща и търсеща спасение човешка душа. Това са св. тайнствa, в частност Евхаристията и изповедта, а също така и проповедта, постът, молитвите, както и многото други дейности в богослужебния ѝ живот и социална мисия. Вярата в Бога дава на вярващите в Него основния смисъл и насока на тяхното съществуване, а също така сигурност, психична устойчивост и неизменна подкрепа. В църковната общност изцелението на духа, разума и тялото на търсещите спасение членове на Църквата се извършва благодарение на Светия Дух и основно – посредством благодатта на Светата Троица. Свещещенослужителят е съработник Божи в тази терапия на благодатта. Той наставлява, въвежда, свещенодейства и дава ръководни насоки за душепастирско обгрижване на вярващите. Църквата е богочовешки организъм и в него Божията благодат действа мистично чрез свещенослужителя, който в свещенодействието става проводник на целителното ѝ действие.[3] Чрез св. тайнства свещенослужителят има възможност благодатно да приобщава вярващите в тайнството на богообщението и делото на спасението.

Църквата лекува. Тя функционира като болница и затова изповедта има изцелителен характер, а не юридически, нито наказателен. Не отиваме на изповед, за да получим присъда. Не отиваме, за да ни кажат: „Знаеш ли, тук е съд, а духовникът е съдия. Направил си това престъпление – за него се полагат пет дена арест, затвор или глоба”. И сега има хора, които казват: „Отидох на изповед при моя духовник и ми наложи глоба!”. На изповед отиваме, както отиваме при лекаря. Знаем, че грехът е болест, заболяване на нашата природа. Прародителският грях не е вина, от която сме длъжни да се освободим, нито е наказание от Бога, а заболяване на нашата природа, която се предава  от поколение на поколение. Грехът е болест и както отиваме при лекаря и му казваме симптомите на нашата болест – боли ме тук и тук – по същия начин отиваме при духовника в нашата енория или където ние изберем свободно и му описваме симптомите на нашата болест. Нашите грехове са симптомите на болестта ни. Когато казвам, че крада, завиждам, правя едно или друго, аз не изброявам нарушения на юридическия или дори нравствен кодекс, а симптоми на болест. Спрямо тях духовникът е длъжен да действа като лекар, а не като съдия или полицай и именно тогава той ще види какво се крие зад тях. Казваш на лекаря, че стомахът те боли, но той е този, който трябва да разбере какви бактерии имаш, каква е точно болестта ти и как се лекува. Отиваме при духовника с пълното съзнание, че отиваме при лекар.

На читателите на „Двери“ предлагаме статия от руския свещеник прот. Андрей Ткачов – част от дискусията в руските църковни среди за същността на изповедта и истинското покаяние. Дискусията беше провокирана през изминалата година от статията на прот. Павел Великанов „Неразкаяно покаяние“, предизвикала широк дебат за профанизацията на изповедта, превърнала се в атрибут към причастието. Какво в днешно време е изповедта за усърдния мирянин, за какво трябва да се каем и има ли полза от рутинната изповед – върху тези въпроси разсъждава прот. Андрей Ткачов.

Очевидно практикуването на изповедта в нашите църковни среди в повечето случаи не отговаря на потребността от качествена промяна на църковния живот и вътрешното израстване на вярващите.

Ето какво пише прот. Павел Великанов в своята статия „Неразкаяното покаяние“: „Ако попаднем на особено усърден духовник, който се заема да прокопае километрични тунели в душата ни… в надежда да открие нещо изключително, можем да натрупаме цяла камара от тези отломки. Опитните хора обаче знаят, че подобни „дълбоки гмуркания“ в дълбините на душата най-често не водят до нищо добро. И затова от ръка на ръка се предава един „оптимален“ списък с грехове, който напълно органично отразява типичното състояние на душата и нейните стандартни немощи“.

Начинът на живот в Църквата през 19 или даже през 20 век малко прилича на този, по който живеем ние. През 19 век формализацията e била доведена до абсурд. Четири пъти в годината задължително e трябвало да се мине по схемата: говял – изповядал се – причастил се. Това e било необходимо включително и за устройване на работа, за справка за благонадеждност. Получило се така, че ако постиш и се изповядваш, значи всичко е наред, ти си добросъвестен гражданин на своята страна.

Периодът на гоненията през 20 век разкри съвършено различен образ на отношенията на свещеника с неговите духовни чеда. В онези времена енорийската изповед изобщо не била основният начин за душевно обгрижване.

Може да се каже, че всъщност изповед не е имало и през 60-70-те години на миналия век, когато отворените действащи храмове бяха съвсем малко. Разпространените тогава общи изповеди, когато пред тълпа възрастни жени свещеникът изчитал списък с грехове, не съответства съвсем на евангелската идея за покаяние, на примерите за светопокаянна дисциплина, която реално съществува в Църквата от столетия.

Донякъде това заглавие може да ни озадачи. Свикнали сме да говорим за покаянието и сме чели много за него. Също така сме слушали и чели много за любовта. Две много важни понятия, две много важни реалности от нашия духовен живот. Как тези две понятия могат да се съвместят в едно заглавие, особено когато е формулирано по такъв начин, че едва ли не да се отъждествяват? Покаянието, видяно като любов, изследвано като любов. Покаянието под формата на любов и покаянието със съдържание любовта: това са възможни разяснителни варианти.

Понятията и стереотипите, които всеки от нас има за тези две понятия, очевидно не съвпадат. Говорим за покаяние и имаме предвид скръбта по Бога, сълзите на покаянието, съкрушението, плодовете на покаянието, делата на покаянието и всичко онова, за което сме чели и слушали. Говорим за любовта и в ума ни изникват жертвата, отдаването, човеколюбието, взаимното проникване с другия човек. Как тези два различни стереотипа, две толкова различни картини могат да се съединят и то по такъв начин, че – повтарям – едва ли не да се отъждествяват?