Евхаристията се преживява като Тайнството на събранието, Тайнство на единението, и няма никакъв друг критерий за членство в Църквата освен Причастието. То е завършителният момент на цялото евхаристийно събрание, който не може да се отдели от цялостната структура и последование на Литургията.

Литургическата практика на древната Църква свидетелства, че в евхаристийното събрание са се причастявали онези, които са участвали от самото начало, а в евхаристийното събрание са участвали само тези, които са се причастявали.[1] Тези, които без причина не са се приобщавали със св. Тайни, са били отлъчвани от събранието като такива, които нарушават „реда“. Това е засвидетелствано в апостолскои правила 8 и 9, които се отнасят както за свещенослужителите така и за народа. Апостолско правило 8: „Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършването на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи такава, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършил неправилно“;[2] Апостолско правило 9: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и св. Причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в Църквата“.[3] За същото говори и Правило 21 на Елвирския събор, което постановява отлъчване на тези, които в продължение на три недели дни не идват в евхаристийното събрание и не се причастяват. За това правило се споменава и в Правило 12 на Сердикийския събор, а също и в Правило 80 на Трулския.

Уважаеми отци, братя и сестри,

За мен, най-малкия Христов слуга, е приятно да побеседвам с вас на най-важната тема относно нашето спасение – светата евхаристийна Жертва.

Всеки човек в различно време от своя земен живот разбира и участва в Христовата безкръвна жертва – св. Евхаристия.

Mоите детски спомени са свързани с храма. Щом чуех камбаната, огласяваща едно малко балканско селце, аз припряно бързах към храма с родителите си… Постехме и се „комкахме“ (причастявахме). Докато започна училището. И наказанията. Бог, чрез баща ми успя да отвори очите ми за Себе Си и за Своята Църква. И че нищо не става и не съществува без Него. Никога не бях чувал за семинарията, а когато научих, изпитите бяха вече минали… На следващата година по Божи промисъл бях приет в семинарията – гара Черепиш (1958-1964 г.). Благодаря на преподавателите. Царство им небесно. Наученото обаче не даде желаните плодове на Христовата нива. Защо? Защото хората си имат свои обичаи, традиции, ритуали, примесени със суеверия. А ние не винаги сме „образец на верните в слово, любов, вяра и поведение…“ (1 Тим. 4:12). Някога Христос е казал на Петър, че върху неговата вяра ще съгради Църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят. Но защо вярата, за която говори Христос е пред рухване? Защо портите адови сякаш надделяват над Църквата? На запад от Казанлък тече една рекичка, на която в долната част водата се губи. Хората я нарекли „Куру Дере“ – суха река. Сякаш Христовата „жива река“ се губи…

Във връзка с отвореното писмо до Двери БГ (тук)

Уважаеми о. Кирил,

От няколко години въпросът за автентичната практика на причастяване в Църквата се дискутира у нас по много погрешен начин, като се свежда до въпроса: „Колко пъти?“. Свеждането на проблема до количествен показател показва преди всичко неосъзнаването на неговия еклисиологичен характер. Подобна дискусия може да бъде плодотворна, само ако има за цел да отговори на въпроса защо се причастяваме. Отговорът на този въпрос би обяснил веднага всички останали въпроси, свързани с темата.

Отговорът всъщност е много прост: като се причастява, вярващият приема Самия Христос и става реален член на Неговото тяло – Църквата, т. е. потвърждава своята принадлежност към Църквата. Следователно въпросът за ритъма на причастяването е въпрос за постоянното потвърждаване на истината, че човекът е реален член на Тялото Христово. И обратно, неучастието в тайнството на Евхаристията е отказ (освен когато няма забрана от страна на Църквата) на вярващия да потвърди своята принадлежност към тялото Христово, а това означава и отрицание на самата християнска вяра. Всяко поставяне на въпроса „колко пъти мога да се причастя?“, „кога съм достоен да се причастя?“ и т. н. пренебрегва това църковно измерение и затваря проблема изцяло в сферата на индивидуалния живот на отделния човек, в който не остава място за Църквата. Дискусията относно автентичната практика на причастяването в Православната църква не може да бъде сблъсък на идеологически позиции, нито пък е част от някакви проекти за обновленчество, реформиране или модернизация на Църквата. Ако липсва правилно разбиране за църковния живот, борбата „за Причастието“ би се превърнала в „страст“, в каквато за съжаление често се превръща борбата „против Причастието“ – тъкмо защото втората се ражда от подмяната на църковния живот с идеологическото разбиране на православната вяра. За да дискутира някой този въпрос, той трябва да има ясното съзнание за идентичността на Църквата, каквато тя е открита в нейния литургичен опит и формулирана в светоотеческото богословско предание.

До редакционния екип на dveri.bg, конкретно до г-жа Златина Каравълчева

Г-жо Каравълчева,

Искам да изразя публично несъгласие с основното твърдение във Вашата статия-отговор на зададен въпрос: „Задължителни ли са постът и изповедта преди причастие?“. В моя отговор не залагам своето мнение и учение, а учението и отношението на Църквата ни в лицето на нейните водачи – клириците и управляващия я орган, Св. Синод.

В своя живот човек не се спасява сам, а чрез Църквата. Който не слуша Църквата, по думите на св. Киприан Картагенски, той не иска да слуша Бога. А без послушание не може да се угоди на Бога, следователно не можеш и да се спасиш. Да слушаме Църквата, ще рече да се съобразяваме с онова учение за вярата и онзи начин на живот, който тя ни препоръчва в лицето на своите пастири. Разбира се, когато те правилно учат и проповядват за веровите истини (догматите), и за християнската нравственост (духовния живот). Мярката е, че ние изповядваме онова, които винаги, от всички и еднакво се практикува във Вселенската църква (по израза на св. Викентий Лерински).

А най-добре проподядват и учат на вяра и нравственост светиите, т. е. онези пастири и богослови, които лично, чрез правилен духовен живот са достигнали съвършенство и святост. С това искам да подчертая, че тезата на един или друг „млад“ богослов или духовник не може да бъде толкова меродавна, особено при липса на опит, отколкото онази на един „зрял“ духовник  или светец.

Въпрос към презвитер Стефан в сайта Православие БГ:

„Моля, обяснете по-подробно, защо е антицърковна практиката, изискваща задължителен пост и изповед преди причастяване („Породена от добросамарянството е и антицърковната практика, господстваща днес в нашата Църква, изискваща задължителен пост и изповед преди всяко причастяване“) Благодаря“.

Отговор от презв. Стефан Стефанов:

„Здравейте!

Св. Църква живее най-вече в св. Литургия. Св. Литургия се служи с една единствената цел – да бъде осветено св. Причастие, след което верните да пристъпят към него и да го приемат „със страх Божи, вяра и любов“. След което следват благодарствените молитви за това, че Бог ни е удостоил да станем причастни на смъртта и Възкресението на нашия Господ. Всички молитви в св. Литургия са насочени към св. Чаша. По това Литургията коренно се различава от утринна, вечерна, часове и всички други чинопоследования. Цялата структура на Литургията е насочена към освещаването и приемането на Причастието. Без причастието Литургията се обезсмисля или най-малкото тя се превръща в молитвено последование като утринната или като всяко друго. Следователно, литургически по-точно е названието Евхаристия. Затова от най-ранната Църква до падането на Византия в Евхаристията са участвали всички верни. За това говорят отците на Църквата от ранните векове.