Днес дори за неосъзнатите християни Божественото Причастие продължава да бъде върховен израз на вяра, благочестие, освещаване и благословение. Независимо от степента на вярата или на религиозното израстване на човека, всички – някои съзнателно, а други несъзнателно – усещат някакво страхопочитание пред Тайнството. Това страхопочитание държи повечето от тях далеч през по-голямата част от годината, а когато решат да пристъпят, го правят по-скоро по обичай “за успешна година” – както казват – и остават чужди на истинските измерения на Тайнството.

А и за повечето съзнателни християни по-честото или по-рядкото пристъпване към “Господнята трапеза” се ограничава до пиетистките¹ рамки на индивидуалното спасение. Но тези будни християни дори не предполагат измерението на божествената Евхаристия като “откриване и осъществяване на Църквата”, като “Тайнство на събранието”, като “изначален образ на Църквата” или като “преживяване на Бъдещия век” на Божието Царство. Всичко това е съкровената страна на Тайнството, останала в сянката на невежеството, което обаче изопачава основния смисъл на Евхаристията като Тайнство на Църквата, въпреки че Иисус Христос дойде в света “за да събере наедно и разпилените чеда Божии”(Йоан 11:52).

Тази забележка може да бъде отнесена към всяко тайнство, защото корените на неговото съществуване отвеждат към тайната на Христос и тайната на Църквата. Извън тези тайни всяко понятие за тайнство ще бъде погрешно. Иисус Христос не е предал на Своята църква някакво конкретно количество тайнства. Той й е пратил Утешителя, чиито благодатни дарове са толкова многочислени и разнообразни. Съответно тяхната актуализация протича във всички многообразни свещенодействия, реализиращи живота на Църквата като тайна и като тайнства. „До самия свой „западен плен” православният Изток не отделял тайнствата в отделен „обект” на изучаване и определение, не ги е отделял в предмет на отделен богословски трактат. Такова отделяне не откриваме и в ранните „кръщелни” литургии, нито в сменилите ги мистагогии (Дионисий Ареопагит, преп. Максим Изповедник и други). Понятието „тайнство” не е било ограничено в нашите днешни представи за седемте тайнства, каноническият и харизматичен статут на които значително превъзхожда всички останали свещенодействия, които в съвременната сакраментология са само „обряди”.

Преди няколко дни в Москва завърши международната богословска коференция, посветена на тайнствата на Църквата. В нея взеха участие над 100 богослови от цял свят, като бяха представени православното и римокатолическото разбиране за тайнствата. Представяме ви един от уводните доклади на проф. М. С. Иванов от Московската духовна академия. Всичките доклади, групирани по теми, може да прочетете на руски или английски език тук.

Богословското определение за това понятие е съпроводено с редица трудности. Първо, в православието и до днес не е разработено задълбочено учение за тайнствата. „Трагически пропуск в историческото православие – пише прот. Александър Шмеман, - е не само непълнотата, но няма да се побоя да кажа - липсата на богословие на тайнствата, свеждането му към западните схеми и категории на мислене”. Под влияние на схоластическото богословие „тези схеми” и „категории” дълбоко проникват и в Руската църква, в учебниците по Догматическо богословие. Църковните учени, възпитавани в продължение на два века с тази литература, искрено вярвали, че изложените в нея догматически определения за църковните тайнства се явяват истински израз на православната сакраментология и ревностно защитавали тези постановки. Показателен в това отношение и трудът на професора от Московската духовна академия А.Л. Катански „Догматическо учение за седемте църковни тайнства”.

Продължение от част І

Литургията преди всичко е икона на Бъдещето Царство. Тя не изразява, както често мислим, миналото.

Литургията иконизира бъдещето,
 
както и цялата история на християнството, като се започне от Стария Завет, е иконизирано бъдеще, а не минало. Това има предвид свети Максим Изповедник, когато казва, че Бог от нищото всичко е сътворил заради единението с Него, заради Тайната Христова, заради това бъдещо събитие. Причината за нашето съществуване не е в миналото, както цялата философия на този свят ни кара да мислим. Причината за нашето съществуване, на нашия живот е в бъдещето, в единението с Бога. Това обяснява евангелската притча, в която апостолите питат Господ Иисус Христос за слепия по рождение: кой е съгрешил - той или неговите родители, че се е родил сляп. Логиката на този въпрос е, че в началото нещо се е случило и че това начало е причината за всичко, което по-късно ще дойде. Господ променя тази логика и казва: не, нито той, нито неговите родители, но се прояви Божията слава в него.