Продължение на: Човекът е голямата рана на ВселенатаНякои хора осъзнават грешките си и казват: „Не издържам повече, това, което видях, ме побърка, не мога да се поправя по никакъв начин. Не мога да се спася по никакъв начин. Няма надежда за мен, ще сложа край на живота си!”. Не такава скръб! Това е другата крайност. За нас важи това, което Господ ни казва и което не е крайност, а междинно положение и равновесие: Да се наскърбиш и да се пробудиш, да се наскърбиш, за да тръгнеш напред, да подтикнеш душата си, да се доближиш до Бога. Не ти трябва нищо повече. Това иска Бог - да приемеш това, да сведеш глава и да кажеш „Грешен съм! И аз съм човек, греша”.
"Да, казах ти тежка дума, прости ми. Не си ти виновен, аз съм виновен. Прости ми, огорчих те преди няколко дена. Не беше виновно яденето, имах проблем в работата и проявих целия си егоизъм. Нямам очи да обичам, да прощавам, да те приемам както си, да проявявам търпение. Това съм аз - не го казвам хладно, но не го казвам и отчаяно, казвам го уравновесено, със смирение, с простота, с доброта в сърцето и очаквам от тебе разбиране. Сега, Господи, когато признах греховете си, немощите си, когато се покайвам пред Тебе, съм готов на всичко. Твоята доброта обаче, твоето признание ще утеши душата ми повече от всичко. Всяка една душа очаква това".
Цялата статия: Ще дойде час, когато ще се каем за изгубеното време
Светата Евхаристия е най-великото дело, което човек може да направи, най-голяма чест, най-голямата привилегия, която Бог е дал на човека, а именно да участва в Христовите Тяло и Кръв и още повече сам да я извършва, да стане орган на благодатта, за да извърши това страшно и неизразимо Тайнство на Светата Евхаристия.
