Когато свещеникът ти преподава божествените Дарове,
представи си, че не свещеникът прави това,
а Христос протяга към тебе Своята ръка
Св. Йоан Златоуст[1]
След св. Петдесетница се появява нова действителност – Църквата Христова, мистичното Тяло Христово. От този момент сътвореният и ограничен свят носи в себе си нова реалност, обладаваща несътворена и неограничена пълнота, която съдържа в себе си божествена и спасителна сила (срв. 2 Кор. 12:9).[2] Поради това Църквата винаги е притежавала благодатни средства за избавление, лечение, помощ и утеха на боледуващата, страдаща и търсеща спасение човешка душа. Това са св. тайнствa, в частност Евхаристията и изповедта, а също така и проповедта, постът, молитвите, както и многото други дейности в богослужебния ѝ живот и социална мисия. Вярата в Бога дава на вярващите в Него основния смисъл и насока на тяхното съществуване, а също така сигурност, психична устойчивост и неизменна подкрепа. В църковната общност изцелението на духа, разума и тялото на търсещите спасение членове на Църквата се извършва благодарение на Светия Дух и основно – посредством благодатта на Светата Троица. Свещещенослужителят е съработник Божи в тази терапия на благодатта. Той наставлява, въвежда, свещенодейства и дава ръководни насоки за душепастирско обгрижване на вярващите. Църквата е богочовешки организъм и в него Божията благодат действа мистично чрез свещенослужителя, който в свещенодействието става проводник на целителното ѝ действие.[3] Чрез св. тайнства свещенослужителят има възможност благодатно да приобщава вярващите в тайнството на богообщението и делото на спасението.