Заблуди и формалности в отношението към тайнството
Днес дори за неосъзнатите християни Божественото Причастие продължава да бъде върховен израз на вяра, благочестие, освещаване и благословение. Независимо от степента на вярата или на религиозното израстване на човека, всички – някои съзнателно, а други несъзнателно – усещат някакво страхопочитание пред Тайнството. Това страхопочитание държи повечето от тях далеч през по-голямата част от годината, а когато решат да пристъпят, го правят по-скоро по обичай “за успешна година” – както казват – и остават чужди на истинските измерения на Тайнството.А и за повечето съзнателни християни по-честото или по-рядкото пристъпване към “Господнята трапеза” се ограничава до пиетистките1 рамки на индивидуалното спасение. Но тези будни християни дори не предполагат измерението на божествената Евхаристия като “откриване и осъществяване на Църквата”, като “Тайнство на събранието”, като “изначален образ на Църквата” или като “преживяване на Бъдещия век” на Божието Царство. Всичко това е съкровената страна на Тайнството, останала в сянката на невежеството, което обаче изопачава основния смисъл на Евхаристията като Тайнство на Църквата, въпреки че Иисус Христос дойде в света “за да събере наедно и разпилените чеда Божии”(Йоан 11:52).
Така голяма част от нашия народ остава чужд на присъщия богословски характер на божествената Евхаристия. Безразличието от една страна, както и недостатъчното познание от друга, са допринесли за това, което о. Александър Шмеман нарича “своеобразно принизяване на Евхаристията”2. Голяма е отговорността на т. нар. академично богословие, както и на пастирите на Църквата, които разглеждаха въпроса през инославна призма.
Голяма е отговорността и на пиетисткото движение, тъй като в нашата страна, докато се изтъкваше нуждата от често причастяване, това не спомогна за утвърждаването на божествената Евхаристия като църковно събрание, а напротив – допринесе за утвърждаване на идеята за частното индивидуално спасение, игнорирайки църковното измерение на Тайнството. От par excellence място за проявяване на Църквата евхаристийното събрание се е превърна в убежище за индивидуално спасение и в място за възнаграждаване на индивидуални заслуги. “От животворящи действия за съществуването на православната общност Тайнствата са се превърнали в магически “проводници на благодат” и обреди на индивидуалната религиозност, ако не и сведени до равнището на социални прояви”1. Мнозина последвали това движение и имали благочестиво разположение, но те не са проумели, нито пък могат да схванат “Тайнството на Църквата, не участват в Тайнството на събранието, в това чудо на включването на фрагментираната и греховна човешка природа в богочовешкото единство на Иисус Христос”2. Съвременният Вавилон на мегаполисите задушава “вътрешният човек”, като не му позволява да се изправи.
Последица на това изопачено разбиране е, че усилията на тези вярващи хора по отношение на божественото Причастие се ограничава до заниманието с външни и второстепенни елементи, които изчерпват съответната проблематика. Въпроси като например “колко често трябва да се причастяваме”, или “колко трябва да постим, за да се причастим”, или “грешен съм и не мога да се причастявам често. Причастието да не е чорба?” изразяват тесните рамки на недостатъчната катехизическа и литургическа осведоменост и възпитание, в които се движат много хора, без възможност за приближаване до най-дълбокия богословски смисъл на Тайнството.
Този текст се стреми да предложи по един достъпен и напомнящ начин по-пълно осведомяване и поука за читателя, който иска да научи нещо важно по богословските и практически аспекти на този въпрос, който засяга същността на нашето еклисиологично съществуване. Също така текстът има за цел да допринесе за връщането на всички нас към истинските ни църковни корени, както и да подчертае необходимостта от преживяване на сотириологичните измерения на Тайнството, да преодолее отчуждаващото отдалечаване на миряните от него и превръщането на Божествената Литургия в удобен случай за проява, обгърната в индивидуално благочестие, но лишена от измерението на общението, на събранието и на Църквата.
Установяване на Тайнството
Божествената Евхаристия не е просто едно от седемте Тайнства на Църквата. То е par excellence Тайнство на Църквата, Тайнство на Тайнствата. То е възглавяване на цялото Тайнство на спасението. Установено е от нашия Господ в последната вечер от земния Му живот в Йерусалимската горница по време на Тайната вечеря в нощта на Велики четвъртък. Когато взел в ръцете Си хляба, Той го благословил и го раздал на учениците си с думите: “вземете, яжте: това е Моето тяло“(Мат. 26:26). След това взел в ръцете Си чашата с виното, благословил го и им дал да пият, като казал: “пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26: 27-28)
Установяване на Тайнството
Божествената Евхаристия не е просто едно от седемте Тайнства на Църквата. То е par excellence Тайнство на Църквата, Тайнство на Тайнствата. То е възглавяване на цялото Тайнство на спасението. Установено е от нашия Господ в последната вечер от земния Му живот в Йерусалимската горница по време на Тайната вечеря в нощта на Велики четвъртък. Когато взел в ръцете Си хляба, Той го благословил и го раздал на учениците си с думите: “вземете, яжте: това е Моето тяло“(Мат. 26:26). След това взел в ръцете Си чашата с виното, благословил го и им дал да пият, като казал: “пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26: 27-28)
Господ завършил тези свещени думи със следното много важно увещание: ”това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19). А божественият Павел добавил: “Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1Кор. 11:26). След Своето Възкресение при явявания Си пред учениците Господ “преломявал хляба” и ял с тях.
Практиката на ранната Църква
Вярна на това предание, ранната Църква веднага установила събранията на вярващите в Йерусалим, като в центъра било повтарянето на “преломяването на хляба”. Тези първи събрания на вярващите имали еклисиологичен и евхаристиен характер. Апостолът бил този, който предстоятелствал. Той бил помазан и облагодатен, пророк, цар и свещеник, какъвто именно е Господ, на Когото той бил приемник. Неговото присъствие в събранието обединява всички в едно стадо, като формира и свързва едното тяло на Църквата, тялото Христово.
По-късно се появили епископите, които били ръкоположени от апостолите. Отначало сами, а след това заедно с презвитерите и народа те се събирали и съставяли една евхаристийна общност. Преживявали страданията (на Господа), вкусвали благата на Възкресението, приемали Тялото и Кръвта на Господа. Имали съзнанието, че са едно Тяло – Тялото на Църквата, чийто Глава е Христос. Ядели хляба и пиели от плода на лозата, като съставяли Църквата.
Така в началото бил установен образът на тялото на Църквата. Това тяло са епископът заедно с презвитерите около него и народът, който му е определен като жребий. И всички заедно около жертвеника на Евхаристията съставят установената църковна общност, която функционира самостоятелно, преживява Петдесетницата, притежава пълнотата на истината и изразява съборността и вселенския характер на Христовото стадо. Църквата се формира в тайнството на Евхаристията, която става средоточие на нейния живот.
“Значението и важността на божествената Евхаристия като център и критерий на цялата Църква са очевидни. Всички свещени Тайнства и целият църковен живот съществуват заради божествената Евхаристия и черпят своето съществуване от връзката си с нея. Божествената Евхаристия, извършвана всеки път под предстоятелството и в името на каноничния местен епископ, е ос и критерий на целия живот на Църквата, като разкрива най-дълбокия и последен смисъл на съществуването на цялото творение - общението в живота на троичния Бог.
Оттук става ясно, че за да бъде действителна и спасителна за причастяващите се, божествената Евхаристия трябва винаги да се извършва в името на каноничния епископ и с негово разрешение, като начинът на нейното извършване трябва да съответства на нейната природа и характер като икона (образ) на Божието Царство и на последния смисъл на тварите”3.
Богословски измерения на Тайнството
1. Евхаристийното възпоменаване на страданията и на Възкресението на Господа. Чрез Своята кръстната жертва Господ, а чрез евхаристийното възпоменаване на тази жертва и целият човешкият род отдава своята възхвала и приношение на Бога Отец, на Твореца по един евхаристиен начин. Но възпоменаването не означава само обръщане към миналото. Господ казва: “Това правете за Мой спомен”. Евхаристийното възпоменаване е ориентирано към Второто Пришествие. Свети апостол Павел го казва ясно: “ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той”(1Кор. 11:26). Тук имаме перспективата на бъдещето.
2. Еклисиологичното измерение на божествената Евхаристия, както то е утвърдено в литургичната практика на ранната Църква, пребъдва до днес и до свършека на света. Това евхаристийно тяло функционира под пастирската грижа на един епископ и при светотайнственото призоваване на Светия Дух от единия предстоятел на събранието. Събирането на разсеяния Божий народ със средоточие личността на Иисус Христос, както в царството на Бъдещия век, чийто израз е божествената Евхаристия, проявява измерението на Църквата. Затова в древност всички тайнства на Църквата се свързвали с божествената Евхаристия, докато днес по необходимост в нея се извършва само тайнството Свещенство, което също е тайнство на Църквата.
3. Есхатологичният образ на Евхаристията. “Възпоменаването на Тайната вечеря е възпоменаване не само на минали неща, но и на бъдещи “събития”, т.е. на Божието царство като върховен момент и пълнота на цялата история на спасението”4. Става въпрос за пътуването към Божието Царство и за идването на това Царство в света. Затова и божествената Литургия започва с “Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух”.
4. Спасителната жертва, или “словесната” и “безкръвна” жертва. Този изкупителен характер на Евхаристията е несъмнен, защото Евхаристия = жертва върху Кръста, от което произтича нашето спасение. Затова и божествената Евхаристия има празничен, радостен, бляскав характер. Тя представлява преодоляване на тлението и смъртта. В Христос няма жертва без изкупление. А изкуплението означава не само личен опит на обожението, но и преобразяване на целия свят. Затова Църквата категорично е отказала да свърже божествената Евхаристия със скръбта и сантименталността.
Божествената Евхаристия и Възкресението
Свързването на божествената Евхаристия с неделята – Господния ден е многозначно събитие. От самото начало празнуването на Пасха било свързано с Господния ден. Последвало свързването на божествената Евхаристия с деня на Възкресението. Възкресението станало “в първия ден на седмицата” (Марк 16:2), т.е. в неделя. Неделята символизира Осмия ден на вечността, тоест на Царството Божие, според св. Василий Велики. Това е още една причина, поради която в неделни дни трябва да се молим прави (т.е. да не коленичим) “εκ εναργους υπομνήσεως οίνει μετοικίζοντες ημών τον νούν απο των παρόντων επί τα μεέλλοντα” (P. G. 27, 66). Есхатологичният характер на божествената Евхаристия обяснява нейното свързване с неделята.
“В настоящето неделята е образ на Бъдещия век, а тогава ще бъде самият осми ден. Тъй като Второто Пришествие ще стане в неделен ден, както е казал божественият Максим, както и възкресението на мъртвите и насладата на праведниците, както е казал Солунският епископ Григорий (Палама). А много светци казват, че Господ ще дойде в полунощ на неделния ден, както това се заключава от евангелското място “а посред нощ се чу вик: ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете”. Виждате ли, братя, какви възвишени дарования? Виждате ли чудесните дарования на възкресния неделен ден? И ние се ужасяваме, братя, и се страхуваме да го нарушим и да се противопоставяме на това.” (св. Никодим Светогорец).
Божествената Евхаристия не е обикновено символично действие
Свързването на божествената Евхаристия с неделята – Господния ден е многозначно събитие. От самото начало празнуването на Пасха било свързано с Господния ден. Последвало свързването на божествената Евхаристия с деня на Възкресението. Възкресението станало “в първия ден на седмицата” (Марк 16:2), т.е. в неделя. Неделята символизира Осмия ден на вечността, тоест на Царството Божие, според св. Василий Велики. Това е още една причина, поради която в неделни дни трябва да се молим прави (т.е. да не коленичим) “εκ εναργους υπομνήσεως οίνει μετοικίζοντες ημών τον νούν απο των παρόντων επί τα μεέλλοντα” (P. G. 27, 66). Есхатологичният характер на божествената Евхаристия обяснява нейното свързване с неделята.
“В настоящето неделята е образ на Бъдещия век, а тогава ще бъде самият осми ден. Тъй като Второто Пришествие ще стане в неделен ден, както е казал божественият Максим, както и възкресението на мъртвите и насладата на праведниците, както е казал Солунският епископ Григорий (Палама). А много светци казват, че Господ ще дойде в полунощ на неделния ден, както това се заключава от евангелското място “а посред нощ се чу вик: ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете”. Виждате ли, братя, какви възвишени дарования? Виждате ли чудесните дарования на възкресния неделен ден? И ние се ужасяваме, братя, и се страхуваме да го нарушим и да се противопоставяме на това.” (св. Никодим Светогорец).
Божествената Евхаристия не е обикновено символично действие
Когато вечерта на Велики четвъртък Господ раздава Тялото и Кръвта, Той заповядва, на Своите ученици, като казва: ”това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19). Тези думи получили неправилно тълкувание, в което се увлекли протестантите. Те дават следното тълкувание: “правете това, за да Ме помните”. Следователно – казват те – “тайнството” не променя хляба и виното в Тяло и Кръв. Става въпрос за едно действие, което се извършва за припомняне, с други думи да си припомним нещо, което някога е станало. Това означава, че за тях Евхаристията има символично значение и не е реално претворяване на хляба в Тяло Христово и на виното в Кръв Христова.
Несъмнено за обикновената логика подобно тълкувание би могло да бъде логично. Но когато тълкуваме Писанието, ние отново прибягваме към Писанието. Писанието се тълкува чрез Писанието.
Като обяснява думите на Господа, св. апостол Павел пише, че с повтарянето на Евхаристията “ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той.” (1 Кор. 11:26). Тези думи показват, че Евхаристията не е едно обикновено възпоменаване на минали неща, а на бъдещите “докле дойде Той”. Когато се извършва божествената Евхаристия, тогава измеренията на времето (минало-настояще-бъдеще) се пресичат, а божествената Евхаристия е не само осъществяване на нещата, които са станали в миналото, но и на Божието царство.
В божествената Евхаристия настоящето обхваща миналото и бъдещето. Това е нещо, което не се отнася към нетрайната човешка памет, която се появява и отминава. Не е от голямо значение, ако нещо съществува в нашата памет; напротив, най-голямо значение има, ако то пребъдва в паметта на Бога.
На друго място същият апостол утвърждава, че всеки път, когато се причастяваме, ние приемаме Тялото и Кръвта на Христос. “Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Кор. 10:16-17).
И сам Господ ни казва: “ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Йоан 6:53).
“Той /св. апостол Павел/ казва ясно, че нашият Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло. И като взе чашата и поблагодари, рече: вземете, пийте, това е Моята кръв. Когато прочее Той изяснява и казва за хляба това е Моето тяло, кой ще се осмели да отхвърли останалото? И когато Той е потвърдил и казал това е моята кръв, кой би се усъмнил, твърдейки, че не е Неговата кръв? . . . Тъй че с цяла пълнота приемаме тялото и кръвта Христови: защото във вид на хляб ти се дава тялото, а във вид на вино ти се дава кръвта, за да станеш, приемайки тялото и кръвта Христови, приобщен към тялото и кръвта Му. Така ставаме и христоносци, когато тялото Му и кръвта Му се разпространят из нашите членове. Така ставаме - според блажения Петър - участници в божествената природа”5.
В Патерика се споменава следното чудесно събитие. “Веднъж един свят старец, Йоан Востринос, който имал “благодатния дар да побеждава бесовете”, попитал бесовете, които измъчвали няколко бесновати: “От кои неща сред християните се страхувате най-много?”. Бесовете отговорили: “Наистина имате три велики неща - едно, което носите на врата си, едно, при което се умивате (Кръщението) в Църквата и едно, което ядете по време на Литургията”. А той отново ги попитал от кое от тези три се страхуват най-много и те отговорили “Ако внимавате и пазите добре това, с което се причастявате, никой от нас няма да може да уязви когото и да било от християните.
Кога Евхаристията се извършва правилно?
Божествената Евхаристия не е индивидуален, а еклисиологичен въпрос. Това означава, че тя е свързана със “събранието” на членовете на Църквата и предполага общността. Затова Евхаристията отобразява структурата на Църквата: епископа, презвитера, дякона, мирянина. В божествената Евхаристия всички се утвърждаваме богословски, и като участваме в нея, съставяме Църквата. Според православното богословие индивидуална, така да се каже, Евхаристия е нещо немислимо.
В наши дни това чувство за съставяне на Църквата чрез Евхаристията е отслабнало. Много от тези, които ходят на църква, не могат да разберат опита от общението с трите Лица на Света Троица, нито могат да осъзнаят, че те съставят Църквата, че стават членове на тялото Христово. Свети Николай Кавасила учи, че ако някой някога може да види Църквата, ще я види само в божествената Евхаристия6. Според него има “реално отъждествяване” между Църквата и Евхаристията.
За да разберем нашето еклисиологично отношение към божествената Евхаристия, много ще ни помогнат каноничните предпоставки за нейното правилно извършване. Те са следните:
1. Божествената Евхаристия трябва да се извършва от името на каноничния местен епископ. Така се запазва единството на Църквата. Свети Игнатий Богоносец: “Нито един да не извършва без епископа нищо от нещата, които се отнасят към Църквата. Нека [ви] води онази сигурна Евхаристия, която [се отслужва] от епископа или от онзи, на когото той я е поверил”7. А на друго място казва: “Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с кръвта Му. Един е жертвеникът, както един е епископът заедно с презвитерството и дяконите”8. Евхаристия, която не се извършва в името на съответния епископ, не принася своите спасителни плодове.
Затова на всяка божествена Евхаристия, на която не присъства епископът, презвитерът, който я извършва от негово име, трябва да спомене името му, да използва антиминс с благословението на своя епископ, да вземе “време” от архиерейския престол. 13 правило на Първо-Втория събор наказва с низвержение свещеник, който по време на Евхаристия не споменава своя епископ. Същото важи и за миряните. Който не споменава своя епископ по време на “Между първите помени, Господи, високопреосвещения наш митрополит. . .”, той откъсва себе си от другите членове на членовете на Църквата.
2. Божествената Евхаристия трябва да се извършва в канонична Църква. Това означава, че Евхаристия, която се извършва в схизматични или еретически “църкви”, не е канонична. Божията благодат не остава в тези привидни “църкви” и затова вярващите трябва предварително да проверят къде ще ходят на църква и къде ще се причастяват.
Едно просто правило за проверяване на каноничността на свещения храм е да се постараете да чуете името на епископа, когото свещенослужителят споменава. Ако то не е на каноничен епископ, тогава става въпрос за случай на схизма или ерес. Трябва да се отдалечите.
3. Божествената Евхаристия трябва да се извършва от каноничен свещеник, който е в канонична и нерушима връзка със своя епископ. Каноничен свещеник е този, който има канонично ръкоположение и канонично благословение да извършва божествената Евхаристия в една конкретна енория.
А канонично ръкоположение дава само епископът, който също е каноничен, т.е. чието апостолско приемство е непрекъснато и принадлежи към канонична църква, която е в връзка и общение с цялата Православна Църква.
4. Божествената Евхаристия трябва да се извършва в присъствието и с участието на народа. Защото става въпрос за събирането на разсеяния Божий народ и за единството на разкъсания от тлението и смъртта човешки род. Не може да се говори за индивидуална Евхаристия, откъсната от събранието на вярващите. И не може да се говори за вярващи, които “присъстват” на божествената Евхаристия, а за такива, които участват в нея и я “извършват” заедно с клириците.
Вярващите не са пасивни наблюдатели на това, което се извършва. Те трябва да участват като пеят, като отговарят на възгласите на служещия. Днес това го прави певецът (или хорът). Но в книжките с Литургията все още на това място вместо “певец” стои думата “народ”.
“В Православната Църква единствено Евхаристията е запазила - поне на теория - взаимната зависимост на църковните служения, тъй като се забранява извършването на Евхаристия без събранието на народа, без “амин” на народа и без презвитер и епископ, макар и само с антиминс и споменаването на последния. Всичко това е немислимо извън Евхаристията, тоест там, където всяко служение (миряни и клирици) функционира извън събранието и без връзка с останалите.”9.
Предпоставки за нашето участие в божествената Евхаристия
Предпоставки за нашето участие в Тайнството Евхаристия са:
1. Принадлежност към Църквата. В божествената Евхаристия имат право да участват само кръстените, тоест членове на Православната Църква. Те вярват, че с участието си в божествената Евхаристия участват във вечния живот, получават опрощаване на греховете и приемат в себе си Христос.
2. Вътрешното очистване от всяка нечистота на духа и плътта
“Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата” (1 Кор. 11:28).
Свети Йоан Златоуст подчертава: “Зная, че много от нас пристъпват към тази свещена трапеза на този празник по обичай. Разбира се, би трябвало, както много пъти съм казвал преди, да не разделяме празниците, когато трябва да се причастяваме, а да очистваме съвестта и след това да пристъпваме към свещената жертва”10.
Чистотата на дома на нашата душа е задължителна. Чистотата ни дава чиста съвест. И свети Григорий Палама подчертава “Братя, нека първо да очистим тяло, уста и разум и да пристъпим с блага съвест”11.
3. Примирението с нашите врагове
Господ казва: “И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Затова преди Анафората, т.е. преди благославянето на хляба и виното и претворяването им в Тяло и Кръв Христови, се отправя призив към всички нас: “Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядаме “. Този призив е съществен елемент от божествената Литургия.
4. Единството на вярата
В Евхаристията участват само тези, които вярват правилно в Света Троица и в Тайнството. Затова преди това изповядваме вярата, като произнасяме “Символа на вярата”. За православните единството на вярата е предпоставка за нашето участие в общата чаша. По този начин в Тайнството не се допускат инославни, иноверни, еретици. Никой, който не е православен. За инославните обратно, общата чаша е предпоставка за единството, т.е. причастяват се, за да се съединят.
Единството на вярата се свързва с познаването на Сина Божий (Еф. 4:13). Следователно само тези, които познават Христос, могат да Го прославят “с една уста и с едно сърце”.
5. Освобождаването от себелюбието и егоцентризма
В Евхаристията не може да участва никой, който се стреми към индивидуално спасение. Това е така, защото Евхаристията ни изцелява от себелюбието, премахва егоцентризма, който ни пронизва до кости, и ни учи да живеем заедно с братята си и с другите твари. Така Евхаристията става определен начин на живот и съществуване – социален, кинониен и колективен начин на съществуване.
6. Животът в Светия Дух
Само тези, които се подвизават в духовната борба и живеят живота на Духа, имат право да се причастяват.
Колко често трябва да се причастяваме
Честото причастяване е дълг на всеки съзнателен християнин. Разбира се, това става след правилна подготовка, която се състои в изповед, пост, молитва и съкрушение. За всичко това отговорност има духовникът, който определя за всеки изповядващ се кога трябва да се причастява. При това в древност християните се причастявали всеки ден, както виждаме от Деяния на св. апостоли. По-късно през ІV век св. Василий Велики пише, че по негово време християните се причастявали четири пъти в седмицата: всяка неделя, сряда, петък и събота (Писмо 93). И св. Никодим Светогорец съветва вярващите да се причастяват често.
Затова е погрешно мнението на много християни днес, които твърдят, че трябва да се причастяваме един или два пъти в годината. Светото Причастие, т.е. Господнята трапеза се предлага всеки ден и особено всяка неделя. Това е една непрестанна покана към вярващите да пристъпват и да участват. Още повече всяка божествена Литургия се извършва именно по тази причина: вярващите да се причастяват.
“Разбира се, добро и полезно е човек да се причастява и да участва в светото Тяло и Кръв на Христос всеки ден, защото Сам Той ясно казва: “Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Йоан 6:54). Кой подлага на съмнение това, че непрестанното участие в живота не е нищо друго освен човек да живее по много начини?
И ние винаги се причастяваме четири пъти в седмицата: неделя, сряда, петък, събота, но и в други дни, когато честваме някой светец”. (Св. Василий Велики).
Към често причастяване увещават:
1. Сам Господ
“Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него”. (Йоан 6:56). А използването на сегашно време (яде, пие) обозначава нещо непрестанно и постоянно. И отново, “ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Йоан 6:53).
2. Практиката на древната Църква
“И (първите християни в Йерусалим) постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян.- 2:42).
3. Свети апостол Павел
“Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Кор. 23:26).
4. Текстът на божествената Литургия
“Удостой ни неосъдително да участваме в тези Твои пречисти и животворящи тайни”
5. Светите отци
“Общението с тайнствата е във всички и заради всички вярващи. (св. Никодим Светогорец)
“Ни най-малко не се забранява честото божествено причастяване, нито се изисква да има четиридесетдневен период, за да се причасти християнинът отново, както някои смятат”. (св. Григорий V, патриарх Константинополски).
“За” честото причастяване от по-новите отци са коливадите, Неофит Кавсокаливит, св. Макарий Нотарас, св. Никодим Светогорец, св. Атанасий Париос, Теодосий Агиопавлитис, св. Николай Кавасила, Гавриил Филаделфийски, преп. Теодор Студит, св. Григорий Палама, св. Симеон Солунски, Григорий V Константинополски, св. Серафим Саровски, Филарет Киевски, св. Йоан Кронщадски.
6. Литургията на преждеосвещените Дарове
Ако не съществуваше светият обичай на честото (и през седмицата) причастяване на вярващите, Църквата нямаше да установи божествената Литургия на преждеосвещените Дарове, която не е нищо друго освен възможност за вярващите да се причастяват по време на Великия пост и през седмицата (сряда и петък) с предварително осветени Тяло и Кръв Христови. Това е така, тъй като през този период – с изключение на събота и неделя - не се позволява извършването на божествената Литургия поради нейния възкресния характер.
7. Свещените канони.
9 апостолско правило постановява: "Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и св. причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата”.
С други думи “всички християни, които влизат в църквата, но не остават до края, нито се причастяват, трябва да се отлъчат като такива, които причиняват безчиние в църквата” (св. Никодим Светогорец). Същото предвижда и 2 правило на Антиохийския събор. Изключение правят непокаялите се грешници, двубрачните, третобрачните, жените в менструален цикъл, убийците, или другите, които са паднали в смъртни грехове.
Във всеки случай духовникът решава кога трябва да се причастява всеки отделен християнин. Той ще му каже да се причастява един или два пъти в месеца, по-често или по-рядко. Вярващият трябва да се съобрази с мнението на духовника си без да е необходимо да го пита всеки път, когато ще се причастява.
“Епископ, презвитер, или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на приношението, да представи причината и, ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи такава, да бъде отлъчен от църковно общение, като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършвал неправилно”. (8 апостолско правило)
Колко постим преди да се причастим?
Въпросът за поста преди причастие занимава много християни и е съпроводен от голямо объркване. Всеки има свое мнение и държи на него без да иска да го изостави дори то да е погрешно. Нито един свещен канон не постановява, че вярващият трябва да пости преди Причастие. Разбира се, не е лошо нещо човек да пости, когато ще се причастява. Свещените канони не налагат пост преди причастие, но не го и забраняват. Следователно, ако някой иска да пости преди причастие, това не е забранено. Постът е забранен от каноните само в събота. В събота се яде с олио.
А колко ще пости човек, както и кога ще се причастява, са въпроси, които духовникът решава за всеки отделен християнин. След като познава живота на всеки изповядващ се, той ще прецени какво да му препоръча. Следователно по тези въпроси е необходимо да търсим мнението на духовника.
Но въпреки това трябва да направим следното уточнение:
Съзнателните християни, които спазват установените от Църквата пости през цялата година, които се изповядват редовно, които полагат усилия да живеят по християнски, по съвет на своя духовник могат да се причастяват без специален пост. В тези случаи е прието въздържанието от всякакъв вид блажна храна от вечерта. Останалите хора, които са мнозинство и се причастяват един или два пъти в годината, по решение на духовника трябва да се изповядват и да постят, за да осъзнаят важността на Причастието.
Съзнателните християни, които спазват установените от Църквата пости през цялата година, които се изповядват редовно, които полагат усилия да живеят по християнски, по съвет на своя духовник могат да се причастяват без специален пост. В тези случаи е прието въздържанието от всякакъв вид блажна храна от вечерта. Останалите хора, които са мнозинство и се причастяват един или два пъти в годината, по решение на духовника трябва да се изповядват и да постят, за да осъзнаят важността на Причастието.
Следователно, когато вярващият:
- има чистата съвест и няма наложена епитимия
-спазва установените пости
-живее християнски живот с молитва, пост, скромен живот, подвиг и въздържание
- и има разрешение и благословение от духовния си отец,
може да пристъпва без специален пост към Тайнството, като пости само вечерта на предния ден.
При това св. Никодим Светогорец в бележка под линия в “Кормчая книга”12 изказва мнението си, че е добре да има тридневен пост за рядко причастяващите се и добавя “а за останалите от божествените канони не се определя пост преди Причастие”.
Дали е необходима изповедта преди Причастие:
Друг конкретен въпрос е изповедта преди Причастие. Дали се налага?
Отговорът е: зависи а) от ръководството на духовника и б) от висотата и напредването в духовния живот.
Свети апостол Павел пише: “Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата” (1Кор. 11:29).
Тайнството на покаянието очиства съвестта на човека от сквернотата на греха и е необходима предпоставка за пристъпването към Тайнството на божествената Евхаристия “Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:29). Дори самият апостол казва, че понеже имало много християни, които се причастяват недостойно, затова настъпвали болести и смърт сред тях. ( вж. 1 Кор. 11:30-31). Призивът на божествената Литургия е “светинята е за светиите”, т.е. светинята е предназначена за светите. А светии са християните, които са се подготвили правилно. “Светии тук не се наричат съвършените по добродетел, а онези, които вървят към онова съвършенство, макар и още да са далеч”13.
А в зависимост от духовното състояние на вярващия духовникът може да допусне Причастие без да е необходима предварителна изповед.
“Божественото Причастие се дава на вярващите, които пребъдват във вярата и чрез изповедта са получили опрощение на греховете. Някои тежки грехове се наказват като възпитателна мярка от свещеника с въздържане за определен период от Причастие. Но тези, които живеят в разврат и блудство, не могат да се причастяват, доколкото са в това греховно състояние. Християните, които имат малки грехове, могат да се причастяват много пъти, но след изповед. Има неписано предание на Църквата, че вярващите се причастяват четири пъти след съответните пости преди Пасха, преди празника на св. апостоли Петър и Павел, преди Успение на св. Богородица и преди Рождество Христово. Но по-пламенните в борбата и добродетелта могат да участват по-често след изповед. На събора в Константинопол в края на ХVІІІ век се постановява, че вярващите могат да се причастяват често или рядко, стига това да се предшества от изповед. И в съгласие с призива на свещеника “С Божий страх, вяра и любов пристъпете!” - мисля, че не трябва да има нито един, който да не се причастява, защото това би било презрение към божественото Причастие. Но от друга страна не би било добре да се причастяват всички или голяма част от вярващите без изповед и пост, макар и да се въздържат от тежки грехове”14. (…)
Избягване на абсурди
Много пъти невежеството и липсата на правилно познание водят свещениците и вярващите по отношение на божественото Причастие до тежки литургически и други абсурди, които трябва да се избягват. Ще споменем най-важните от тях.
1. Когато Причастието не се дава в правилния момент и от светите двери, а по-късно и от страничните двери.
Трябва да се разбере, че божествената Литургия има една цел: претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови и раздаването им на вярващите. Следователно най-важният момент на божествената Литургия е когато служещият свещеник призовава вярващите да се причастят. “Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!”.
Понякога точно в този момент се наблюдава едно явление: свещеникът застава пред светите двери и показва светата Чаша на вярващите, но вместо да ги причасти оттам, ги отпраща към страничните двери, като продължава божествената Литургия. Тук става въпрос за противоречие и неуважение. Още никой от вярващите не се е причастил, а свещеникът възглася: “Като приехме божествените, свети, пречисти, безсъмртни, небесни и животворящи, страшни Христови тайни, достойно да благодарим на Господа” (докато още не сме се причастили), а певецът (или хорът) пее: “Видяхме истинската светлина! Приехме небесния Дух! . . .” (а нищо не сме приели).
Божественото Причастие не е нещо второстепенно. То е най-важният момент от цялата Литургия и заслужава особено внимание.
Този лош обичай прилича на някакво наказание за добрите християни, които биват отпратени да се причастят от страничните двери, защото тези, които не се причастяват, не трябва да закъсняват, а се налага да чакат причастяващите се да приключат! Това е абсурд!
2. Масовото пристъпване на хиляди вярващи за причастие без правилна подготовка.
Това се наблюдава на Велика събота, в навечерието на Големи празници и т.н. Хиляди вярващи пристъпват да се причастят без съзнание за това, без благоговение, без подготовка. Влизат в църква и излизат веднага след като се причастят. Те мислят, че са изпълнили някакво формално задължение.
3. Вярващият пита своя духовник всеки път, когато иска да се причасти.
Не е необходимо подобно разрешение всеки път, когато става въпрос за съзнателни християни, които живеят по християнски и винаги имат разрешение от своя духовник да се причастяват редовно. Само ако е извършен някакъв смъртен грях, тогава е наложително прибягването до тайнството на покаянието - изповедта.
4. Напускането на някои християни преди св. Причастие.
Това е проява на презрение към Тайнството и на безчиние. Затова то се забранява и наказва строго с отлъчване (9 апостолско правило).
1 Пиетизмът е протестанско религиозно движение, което поставя акцент върху нравствения живот на човека, тоест върху практическо благочестие, като се игнорира значението на догматите и тайнствата на Църквата. За това движение е типичен индивидуалистичният подход към спасението, както и подмяната на автентичното църковно събитие с едно религиозно сантиментално преживяване. Поради това Христос Янарас го определя като “еклесиологична ерес”.
2 Π. Αλεξ. Σμέμαν: Ευχαριστία, Εκδοσις: Ακρίτας, β έκδοση, 1987, σ. 14.
1 Π. Βασιλειάδη: Ορθοδοξία καί λειτουργική αναγέννηση. В “Καθ` οδόν” 1/92, σ. 67. 2 Пак там, σ. 27.
3 Послание на предстоятелите на Православните църкви, Патмос, 26 септември 1995.
