Като участваме в Литургията, изповядваме истинската вяра- ІІ част

Славата Божия се проявява в този смисъл, че Господ ще дойде и ще се съедини с нас и тогава ще покаже, че и този слепец ще прогледне, че той няма вече да е сляп, ще покаже, че смъртните ще бъдат безсмъртни. Това бъдещо събитие е причина за нашия вечен живот и съществуване, а не миналото. Затова Литургията е икона на това бъдещо събитие: нашата църковна история се развива от последното събитие към първото, от бъдещето към миналото.

Всичко, което Господ върши в историята, като се започне от сътворението на света и човека и се стигне до въплътяването на Христос и последното събитие, е икона на това последно събитие. Бог прави всичко, за да осъществи това последно събитие, което ще се случи, когато Христос се върне отново. И това ни показва Литургията, и затова Литургията винаги е била център на християнския живот. В Литургията ние, тук и сега, участваме в това последно събитие, в Царството Божие. Затова тя започва с "Благословено Царство…". Всички символи в Литургията показват това бъдещо Царство, където няма да има смърт. Но преди всичко показват бъдощето Царство като единство с Господа и така завършва Литургията - като трапеза, на която всички се причастяваме от един хляб и от една чаша и имаме общение в Едно Тяло Господне - на нашия Иисус Христос. Проблемът идва, когато в Литургията се търси прототип от миналото и когато моите братя казват – трябва да се придържаме към старите практики. Аз питам: коя стара практика? Литургията никога не е била една и съща, от първия век до днес.

Защо? Литургията се обогатява, защото тя черпи своя начин на съществуване, своето действие, своята форма от Бъдещия век, от бъдещото Божие Царство, не от миналото. И затова днес това е скандално за хората.

Но това винаги е било скандално и еретиците винаги са били консервативни

Ересите са се появявали именно защото еретиците са осъждали Църквата, когато тя е въвеждала нови неща. А Църквата не би могла да бъде Църква, ако не въвежда новото. Трябва да въвежда новите неща, защото нейната същност е в новото. Литургията, респективно Църквата, се движи към бъдещото Царство, обогатява се, като приема от бъдещото Царство: каквото човешкото ухо не е чувало, око не е виждало, в човешкото сърце не е идвало наум това, което Господ ни е приготвил, както казва св. апостол Павел. Сега виждаме символите на онова, което предстои, но смътно, а ще дойде време, когато ще го видим лице в лице. С времето, колкото повече се отдалечаваме от миналото, все повече се приближаваме към истината. И затова ни дърпа назад. И затова еретиците винаги са дърпали назад. Накъде, след като самият Стар Завет е икона на Новия, тоест, както казва свети Максим Изповедник, Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а Бъдещият век е истина… Колкото повече време отминава, все повече се приближаваме до истината. Ако в бъдещето е истината, тогава трябва да преминем през историята, за да стигнем в бъдещето.

Знаем, че древните гърци не са проследявали историята, но за християните тя е много важна или, както е казвал свети Ириней Лионски, човек е създаден като малко дете, не е създаден съвършен и той трябва да направи усилие, за да остане в общение с Бога, да прояви тази общност, а това изисква време, това е изисквало история, за да се стигне до съвършенство. Съвършенството не е в началото, а накрая: както когато кръщаваме децата, с това те не са запечатани, не са готови, а ние ги въвеждаме в Литургията и те с израстването си трябва да покажат дали ще бъдат, или няма да бъдат в литургичната общност; могат, например, да бъдат като Адам: който е напуснал общността с Бога, когато е пораснал.

Днес мнозина говорят за прототипа на Литургията

и за това каква би трябвало да бъде тя. Ако изучаваме писанията, както казват светите отци, ще видим, че нито една епоха не е имала една и съща Литургия. Литургията се обогатява, тя напредва, защото има за ориентир Царството Божие. Знаем, че в началото литургичното събрание е било такова, в което Господ седи на трапезата, на вечеря, обкръжен от апостолите. След това се прибавят други елементи, но структурата, в която Христос, нашият водач, е в средата, обкръжен от апостоли и Божия народ, остава и се пренася върху епископите и свещенството. Затова свети Максим Изповедник е могъл да каже: почитайте епископа като Христос, свещениците като апостоли и дяконите като Божии вестители.

Божият народ е икона, всеки от нас чрез кръщението се съединява с Христа и е икона Христова и затова можем в брата си да виждаме не обикновен човек, а самия Господ. Любовта към ближния е като любовта към Бога, защото този ближен е съединен с Господа, чрез него Бог се проявява. Не можем да стигнем до Бога без човека, защото Бог е станал човек. Чрез заряда си от бъдещето Литургията се обогатява и още в трети и четвърти век имаме много нови неща, които не са съществували през първи и втори, като например храмове, одежди, жезли, митри, нови песнопения… Ако това беше копиране на миналото, кой знае къде щяхме да свършим. Може би днес Литургията би била онова, което направиха протестантите и римокатолиците, които постоянно се връщат към миналото, извършвайки постоянно някакви трансформации, но не напред, към Божието царство, а трансформации назад и така са стигнали до идеята…, че в началото не е имало епископи – ето на, може и без епископи, може и без храмове, защото и тях ги е нямало в началото…

Протестантското схващане не е израз на Божието царство, а е копиране на отминали събития. Дали трябва да се връщаме към най-примитивните примери… към клането на агнета, като евреите?

Литургията винаги расте, израства в мерките на Христовия ръст, докато не стане Божие царство. Това Божие царство винаги доближава Светия Дух до нас. Ето, правя всичко ново и там, където Светият Дух диша, Той носи Божието царство. Божието царство и Литургията не могат едно без друго. Необходимо е да преминем през Литургията, за да влезем в Божието Царство. Царството Божие е бъдещо събитие. Това е Второто Христово пришествие и пълно единение на Божието царство. То не съществува паралелно, както Платоновият свят на идеите. Християнството не е имало такова виждане за света. Истината ще дойде накрая, когато Господ дойде при нас. Засега ние все още живеем в иконата и живеем с вярата, и това означава, че цялото творение, и материалната и духовната природа, влизат в единение с Бога, тоест и времето, и пространството, и историята… Платоновата концепция е противоположна, духовното е на небето, материалното е на земята и това материално не означава нищо, а духовното е приоритет… душата е безсмъртна, тялото не ни е нужно. В този контекст християнството не би се основавало на възкресението на мъртвите. А възкресението на мъртвите означава възкръсване на тялото – това е централното събитие на християнската вяра. Това е, което очакваме: очакваме възкресението на мъртвите и живот в Бъдещия век. Това, тук и сега, присъства в иконата чрез литургията и можем да бъдем участници в Божието царство стига да желаем. Но този, който не участва в литургичното събрание, не може да има живот в себе си! Литургията, Причастието ни осигуряват живот. Можем да бъдем съвършени и да живеем по някакви закони, но ако няма литургичен живот, това е равно на дяволското съвършенство, съвършенството на небитието.

За подвига и Литургията

Разделението между подвига и Литургията (Причастието) идва от концепцията, според която духовната природа е вечна сама по себе си, а материалната не е от значение. В това се изразява подвигът и борбата на тялото и материята, както са учили Ориген и Евагрий Понтийски. Този подвиг е осъден в Църквата. Господ Иисус Христос се е въплътил в тяло, взел е тяло и тялото влиза във вечния живот.

Материалната природа е необходима, защото Бог така е пожелал.

На подвига в Църквата трябва да се гледа като на отрицание от собствената воля, от своето аз, като на подчинение на Христа, за да влезем в общение с Христа, за да ни подчини Той на Бог Отец. С подчинение ще бъде унищожена смъртта като последния враг. Това подчинение отново ни отвежда до Литургията, него разкрива и светото Кръщение и евангелският пример за поемането на кръста и следването на Господа.

Подвигът не е противопоставен на Литургията, а е толкова по-голям, ако утвърждава литургичната общност. Препънем ли се в подвига, Литургията ни спасява, тя е израз на свободата да желаем и да имаме единство с Бога. И светостта е израз на литургичното събрание, свят е само онзи, който е в единство с Бога, а това единство, както виждаме, се осъществява в Литургията, което потвърждава и литургичният възглас: "Светинята е за светите"… Митарят, от притчата за митаря и фарисея, вижда съществуването си в единение с Господа, а фарисеят проявява своите човешки сили. На него Господ не му е необходим. Това, за съжаление, днес се случва често с нашите подвижници, които проявяват човешки сили и затова, повече или по-малко, разбиват Църквата и литургичната общност. Става дума за онова, което казва Господ: тежко вам книжници и фарисеи, лицемери, които затваряте Небесното царство пред хората; защото нито вие влизате, нито пускате да влязат онези, които биха искали.