Срещата на владика Игнатий с вярващи в Топола, с благословията и участието на домакина Шумадински епископ Йован, започна със забележката, че всеки сбор от началото на християнската история предполага разговор за надеждата и вярата в обещанието на нашия Господ Иисус Христос. Във въведението се казва, че християнството е преди всичко Църквата, съборността, че нашата вяра не може да се приравнява с изпълнението на морални норми и че никой не може сам, извън общността, да вярва. С посочване на примери от Свещеното Писание и Предание за Църквата като единствена Тайна на спасението в общение с Бога са подчертани отстъпленията, в които ни въвличат влиянията на протестантската и римокатолическата теология. В центъра на дискусията на епископ Игнатий са поставени онтологическите аспекти на Литургията, в която се съединяваме с Бога. Тази част предаваме според магнетофонния запис.
Наричаме кръщението второ рождение, раждане за вечен живот. Днес, когато говорим за кръщението като вход към Църквата и литургичната общност, го тълкуваме най-често в нравствен контекст: ако някой се кръсти, ще бъде по-добър човек, по-морален, ще слуша повече родителите си, ще бъде добър ученик, патриот… Забравя се най-важното: че кръщението е ново раждане и че това раждане има връзка с живота и смъртта. Всеки, казва Господ, който не се кръсти с Дух и вода, няма живот в себе си. Кръщението като вход в Литургията не означава един по-добър начин на живот, а раждане за живота, преодоляване на смъртта. Според Свещеното Писание, светите отци и според онова, което се е случвало, то е свързано с Литургията, защото нашето спасение, нашият вечен живот, нашето съществуване се съдържа в единството ни с Бога.
Тварната природа, а всички ние сме тварни, е смъртна. Единствен безсмъртен е Бог, който е нетварен. А всичко, което е сътворено, подлежи на смърт, защото, както казва свети Атанасий Велики, е създадено от небитието, носи в себе си небитието, което означава не-съществуване. За да съществува, тварната природа трябва да има непрекъснато общение с Бога. И Бог като е създал света, е предложил, искал е да осъществи чрез човека това общение с цялата природа. Затова е създал човека по своята икона, а тялото, тоест природата му, е създал така, че я е взел от това тварно естество. Така човекът е свързан с цялата природа, а като Божия икона е свързан с Бога. Затова
Адам, първият човек, е бил мост между Бога и сътворената природа.
Той е този посредник, тази ключова точка, в която с Бога се е съединявала тварната природа. Така е могла да съществува вечно. Всяко прекъсване на връзката с Бога означава смърт. Затова първата заповед, която е дадена на човека, се отнася до проявяването на свободата да е в общение с Бога: в онзи миг, в който отхвърлите това общение – ще умрете. Прекъсването на общението с Бога носи смърт. Защо? Не защото Бог ни наказва, а защото ние не можем да съществуваме без общение с Бога. Тъй като това общение е прекъснато в Адам, а това е първородният грях, цялата природа е проявила своята смъртност и, както казва свети Максим Изповедник, е поела към небитието, откъдето е дошла.
Единственият начин природата отново да се върне към живота, тоест да преодолее смъртността, да превъзмогне тази нищета, е нейното ново единение с Бога. И това се случва в Христа. Христос също е напълно Бог и Той като личност се е въплътил, взел е нашата природа като човек. Той в Своята личност отново съединява тази тварна природа с Бога. Така Той става Новият Адам, както казват светите отци, и е било както в началото. Адам е трябвало да е в общение с Бога и цялата тварна природа - духовна и материална - да има такава връзка чрез него. Защо чрез Адам, а не чрез други личности, свободни като човека, например ангелите, които са духовни? Чрез Адам, чрез човека, защото човекът в своето същество включва и материалната природа. Ангелите са с духовна природа, но не притежават материална, което е проблем. А Бог е искал и материалната природа, цялостното творение да има общение с Него и да живее вечно. Защото Бог е сътворил всичко с любов и желание то да живее вечно. Именно това се е осъществило в Христа: Христос е Новият Адам, който наново е обединил тази тварна природа. А ние сега, ако искаме да имаме общение с Бога, не можем другояче освен чрез Христа и в Христа. И според светоотеческото богословие Бог проявява християнството като общност, като Църква – общност в Един, в една Личност, а тази Личност е нашият Господ Иисус Христос. Първата християнска общност, която възниква е тази на апостолите и Пресветата Богородица, и на всички онези, които са осъществили общение с Господа. За това говори апостол Павел: чрез общение с Христа, чрез единение с Него ние се осиновяваме от Бога, тоест Бог гледа на нас и ни вижда като Свои синове. Както Бог Отец обича Своя Син и чрез Него гледа целия свят и по този начин има общение с всички нас, така и ние, когато обичаме една личност, в нея виждаме целия свят. Когато тази личност присъства, нищо не ни липсва, целият свят е с нас. Когато я изгубим - губим целия свят. Ето, и човекът чрез любовното общение с една личност свързва цялото творение, всички създания. И всичко, което влезе в общността на тази любима личност, става драго на човека. Бог именно така гледа на нас, Бог Отец чрез Своя Син, чрез Христа: Бог ни обича в Своя Син – Синът Божий е Любовта Божия.
Божията любов не е от психологическо естество –
тоест Той ни гледа от горе и ни обича, а ни обича в Своя Син. Това е осиновението - всички чрез Неговия Син да бъдем Негови синове. Бог е благоволил онова, което е създал, да съществува по този начин. А осиновението, това единство с Божия Син, се осъществява чрез кръщение със Светия Дух и след Възнесението на Христа в небесата, Христос присъства в личността на онзи, който предстои на светата Евхаристия и това е епископът. И затова казва на смирненци – гледайте на епископа като на Господа, защото епископът стои на мястото Божие. На друго място свети Максим казва: който няма общение с епископа - няма общение с Бога. Защото епископът, който предстои на Литургията със Светия Дух, представя Самия Господ, чрез Когото всички останали имат общение с Бог Отец. Заради това нашият народ винаги е уважавал служещите в Литургията, особено епископа, който оглавява Църквата. Това единство с Бога е вход за вечния живот. Който не реализира единение с Бога, няма живот в себе си, независимо какъв е бил.
Често днес, когато говорим за литургично единство с Бога, предпоставяме етичните норми на това, което предполага вярата и правилното й изповядване. Впрочем, всичко това се намира в Църквата, всичко това е било в Църквата, в Литургията, всичко това съдържа литургичното преживяване. Литургичното събрание е означавало вяра. Затова свети апостол Павел в Посланието към Евреите казва: А вярата е основата на всичко, на което се надяваме, потвърждение на невидимите неща. На какво се надяваме? Ние се надяваме на Последния ден, на Божието Царство, на Събранието. А Царството Божие е проявено чрез Христа и апостолите, чрез събирането около Христа. Това потвърждават и думите на светия апостол Матей – когато в последните времена дойде Синът човешки, Той ще събере целия жив народ на едно място и ще установи Своето Царство. Същината е във формата на събранието, която имаме в светата Литургия. И апостол Павел говори за вярата, която се проявява в Литургията, Литургията, която се проявява като икона на бъдещото Божие Царство. Като участваме в Литургията, изповядваме истинската вяра, защото признаваме общността с Господа. В Литургията признаваме другия за брат, за този, който е в общение с Бога, който е неделим от Господа, защото Господ за него е страдал. В нея изразяваме истинския начин на живот – единството, общността с Бога.
тоест Той ни гледа от горе и ни обича, а ни обича в Своя Син. Това е осиновението - всички чрез Неговия Син да бъдем Негови синове. Бог е благоволил онова, което е създал, да съществува по този начин. А осиновението, това единство с Божия Син, се осъществява чрез кръщение със Светия Дух и след Възнесението на Христа в небесата, Христос присъства в личността на онзи, който предстои на светата Евхаристия и това е епископът. И затова казва на смирненци – гледайте на епископа като на Господа, защото епископът стои на мястото Божие. На друго място свети Максим казва: който няма общение с епископа - няма общение с Бога. Защото епископът, който предстои на Литургията със Светия Дух, представя Самия Господ, чрез Когото всички останали имат общение с Бог Отец. Заради това нашият народ винаги е уважавал служещите в Литургията, особено епископа, който оглавява Църквата. Това единство с Бога е вход за вечния живот. Който не реализира единение с Бога, няма живот в себе си, независимо какъв е бил.
Често днес, когато говорим за литургично единство с Бога, предпоставяме етичните норми на това, което предполага вярата и правилното й изповядване. Впрочем, всичко това се намира в Църквата, всичко това е било в Църквата, в Литургията, всичко това съдържа литургичното преживяване. Литургичното събрание е означавало вяра. Затова свети апостол Павел в Посланието към Евреите казва: А вярата е основата на всичко, на което се надяваме, потвърждение на невидимите неща. На какво се надяваме? Ние се надяваме на Последния ден, на Божието Царство, на Събранието. А Царството Божие е проявено чрез Христа и апостолите, чрез събирането около Христа. Това потвърждават и думите на светия апостол Матей – когато в последните времена дойде Синът човешки, Той ще събере целия жив народ на едно място и ще установи Своето Царство. Същината е във формата на събранието, която имаме в светата Литургия. И апостол Павел говори за вярата, която се проявява в Литургията, Литургията, която се проявява като икона на бъдещото Божие Царство. Като участваме в Литургията, изповядваме истинската вяра, защото признаваме общността с Господа. В Литургията признаваме другия за брат, за този, който е в общение с Бога, който е неделим от Господа, защото Господ за него е страдал. В нея изразяваме истинския начин на живот – единството, общността с Бога.
Днес Литургията, за съжаление, е престанала да бъде тълкувана в този онтологичен смисъл. Преди всичко, защото под влияние на блажени Августин и римокатолическото богословие битието се разбира като индивидуално, в смисъл, че Бог е създал света без смърт и човека безсмъртен по душа. Тази теология решава проблема със съществуването и не-съществуването така: Бог дава заповеди, a ако не ги изпълняваме - Той ни наказва. Става дума за така наречения юридически подход към спасението и отношението на Бога към хората.
Приемайки такава перспектива, римокатолиците, начело с Августин, срещат голям проблем в обяснението защо Христос идва, защо Божият Син става човек, защо страда на кръста, ако всичко се съдържа в това, че Бог отгоре Сам прощава някому греховете заради това, че изпълнява заповедите или не му прощава за онези, които не е изпълнил.
Какъв е смисълът на трагедията на Божия Син?
Богословието на Анселм Кентърбърийски отговаря на този въпрос така: Бог дава удовлетворение на дявола, дава Своя Единствен Син в изкупление, дава Го в жертва на дявола. Измъчвайки се с тези въпроси (защо Синът страда, защо Христос става човек), свети Григорий Богослов казва, че не е възможно Бог Отец да жертва Своя Син за дявола, Бог Отец, Който не желае смъртта на човека, както не е желаел и смъртта на Исаак, когато Авраам го жертвал. Бог Отец не е такъв! Значи, тези въпроси не могат да бъдат обяснени от законова перспектива, която също няма отговор на въпроса: защо Бог не е простил греха на Адам, когато той се е покаял и горко е плакал?
Приемайки такава перспектива, римокатолиците, начело с Августин, срещат голям проблем в обяснението защо Христос идва, защо Божият Син става човек, защо страда на кръста, ако всичко се съдържа в това, че Бог отгоре Сам прощава някому греховете заради това, че изпълнява заповедите или не му прощава за онези, които не е изпълнил.
Какъв е смисълът на трагедията на Божия Син?
Богословието на Анселм Кентърбърийски отговаря на този въпрос така: Бог дава удовлетворение на дявола, дава Своя Единствен Син в изкупление, дава Го в жертва на дявола. Измъчвайки се с тези въпроси (защо Синът страда, защо Христос става човек), свети Григорий Богослов казва, че не е възможно Бог Отец да жертва Своя Син за дявола, Бог Отец, Който не желае смъртта на човека, както не е желаел и смъртта на Исаак, когато Авраам го жертвал. Бог Отец не е такъв! Значи, тези въпроси не могат да бъдат обяснени от законова перспектива, която също няма отговор на въпроса: защо Бог не е простил греха на Адам, когато той се е покаял и горко е плакал?
Опрощаването на греховете, всъщност превъзмогването на смъртта, не е въпрос на прощаване и не-прощаване, това е въпрос на единство, на единение на тварната с нетварната природа, на Бога с човека. След като Адам прекъсал общението, не е могло да бъде другояче, освен отново да се появи човек, който да го възстанови. Това не би могъл да направи друг човек, освен Синът Божий като стане човек, защото всички хора са станали смъртни след Адам; и всички, които се раждат от Адам, се раждат в рамките на смъртната природа.
Само създаваме впечатление, че живеем
и затова Господ казва: ако не се роди чрез вода и Дух, не може да има живот. Това именно се е случило в Христа. Христос е страдал, че Адам вече е съгрешил и е въвел смъртта, като така е разделил природата, която е започнала да съществува в смъртта. За да спаси Адам, Господ не е имал друг избор освен да вземе тази смъртна природа и Той да стане човек, и Той да изпълни онова, което първият човек не е искал, и така да спаси цялата природа, и Адам и Ева: и като хора, и като конкретни личности. Господ е могъл да постъпи и другояче, например да създаде нов свят, нов човек - но тогава този свят, който е паднал, трябвало да се върне в небитието. Или е могъл да вземе природата, без да пита човека - но тогава целият човешки род, от Адам и Ева до Христа, би бил изгубен. Било е необходимо да вземе човешката природа, нашата паднала природа, нея да вземе Господ в Своята Личност, за да я спаси и съедини с Бога. А тъй като падналата природа проявява своите свойства и смърт чрез личността, ние умираме като хора, умираме, защото природата ни е смъртна, макар като личности да не желаем да умираме. Както смъртта се проявява чрез нашата личност, така и чрез Господа, чрез Неговата личност, личността на Сина Божий се е проявила смъртността на природата, която Той е приел. Но чрез съединението с Бога тази природа е излекувана и доказателство за това е възкресението Христово. Христовото възкресение също касае общението. Впрочем, днес е общоприето мнението, че Христос е възкръснал, защото е Бог по природа. Това обаче го няма в Свещеното Писание. И Свещеното Писание, и а п о с т о л и т е, и евангелистите, и великите свети отци изрично сочат, че Бог Отец с Дух Свети е повдигнал Христа от мъртвите. Питаме се каква е р а з л и к а т а?
Само създаваме впечатление, че живеем
и затова Господ казва: ако не се роди чрез вода и Дух, не може да има живот. Това именно се е случило в Христа. Христос е страдал, че Адам вече е съгрешил и е въвел смъртта, като така е разделил природата, която е започнала да съществува в смъртта. За да спаси Адам, Господ не е имал друг избор освен да вземе тази смъртна природа и Той да стане човек, и Той да изпълни онова, което първият човек не е искал, и така да спаси цялата природа, и Адам и Ева: и като хора, и като конкретни личности. Господ е могъл да постъпи и другояче, например да създаде нов свят, нов човек - но тогава този свят, който е паднал, трябвало да се върне в небитието. Или е могъл да вземе природата, без да пита човека - но тогава целият човешки род, от Адам и Ева до Христа, би бил изгубен. Било е необходимо да вземе човешката природа, нашата паднала природа, нея да вземе Господ в Своята Личност, за да я спаси и съедини с Бога. А тъй като падналата природа проявява своите свойства и смърт чрез личността, ние умираме като хора, умираме, защото природата ни е смъртна, макар като личности да не желаем да умираме. Както смъртта се проявява чрез нашата личност, така и чрез Господа, чрез Неговата личност, личността на Сина Божий се е проявила смъртността на природата, която Той е приел. Но чрез съединението с Бога тази природа е излекувана и доказателство за това е възкресението Христово. Христовото възкресение също касае общението. Впрочем, днес е общоприето мнението, че Христос е възкръснал, защото е Бог по природа. Това обаче го няма в Свещеното Писание. И Свещеното Писание, и а п о с т о л и т е, и евангелистите, и великите свети отци изрично сочат, че Бог Отец с Дух Свети е повдигнал Христа от мъртвите. Питаме се каква е р а з л и к а т а?
Разликата е о г р о м н а: ако Х р и с т о с е в ъ з к р ъ с н а л, защото е Бог по природа, тогава ние не сме богове по природа и нямаме шанс. Но е съвсем различно, ако Бог Отец е в д и г н а л Х р и с т о с от мъртвите от любов, ако възкресението се отнася до любовта и единството, общност в любовта, която Христос като човек е показал към Отца. Защото Той в вършил всичко от любов към Отца и на кръста е отишъл от любов към Отца. Казва преди страданията си: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; но не както Аз искам, а както Ти! Това означава: за Теб правя това, по Твоята воля. И така Бог Отец чрез възкресението показва любовта Си към Сина. Виждаме връзката с онова, което Господ постоянно говори преди страданията Си – Отче Аз прославих Теб, сега Ти прослави Мен. Апостолите не са Го разбирали, както не са разбирали и когато им говорел за възкресението. Това било непонятно, нечувано - как така ще умре и след това ще възкръсне. Но когато това се случило, очите на апостолите се отворили и видели, че Христос е обещаният Месия, че възкресението е възможно, когато Той им се е явил. Възкресението ни насочва към това, че превъзмогването на смъртта е въпрос на общението, което осъществява Христос като човек с Бог Отец. Той станал Нов Адам и на нас, както и на целокупната сътворена природа, се предлага да постигнем единение с Бога и да живеем вечно чрез Светия Дух, чрез Него и в Него. Именно това показва Литургията.
Следва
Следва
