На десетото заседание на Международната смесена комисия за богословски диалог между Православната църква и Римокатолическата църква в Равена беше заявено, че комисията постави „твърда основа за бъдещата дискусия по въпроса за първенството в Църквата на вселенско равнище“. „Твърдата основа“, както следва от Параграф 46 на официалния документ, е признанието, че през първото хилядолетие до окончателното разделение през 1054 г. Римският епископ е бил признат за пръв сред петимата патриарси в рамките на нормално функциониращата тогава съборна система. На заседанията също така беше набелязана темата за по-нататъшната дискусия за примата: „Остава да се изучи по-дълбоко въпросът за ролята на Римския епископ в общението на всички църкви. Каква е особената функция на епископа на „първия престол“ в еклисиологията на кинонѝята и в светлината на казаното от нас за съборността и властта? Как да се разбира и осъществява учението на Първия и на Втория Ватикански събори за вселенското първенство в светлината на църковната практика през първото хилядолетие? Ето критичните въпроси на нашия диалог и надежди за възстановяването на пълното общение между нас“ (Параграф 45).
Явно е, че темата е сериозна, но с какво ще приключи този диалог? По оценките на чуждестранната преса – Le Figaro от 15 ноември 2007 г., The Times от 16 ноември 2007 г., а най-вече в италианската преса – се твърди, че се движим към обединяване на църквите на основата на признаването на първенството на папата в замяна на жертване на някои други папски привилегии. Западът очаква обединението на римокатолиците с православните на основата на постигнатото споразумение със сдържан оптимизъм. Православният изток е твърде внимателен и изпълнен с тревожни очаквания. А в това време вярващият народ си задава въпроса: няма ли да се изкриви православната вяра при всичко това?
В наша скорошна статия отбелязахме, че диалогът на православните с римокатолиците във вида, в който се развива до този момент, показва, че той цели обединение от униатски тип, по план разработен във Ватикана. Ние изразихме надеждата си, че „православните няма да отстъпят пред вечните папски претенции и няма да приемат унията, няма да признаят какъвто и да е примат на папата във вселенската юрисдикция, няма да вземат участие във ватиканските планове за обединение, което пряко или косвено ще доведе до пренебрегване на неповредената православна вяра“ („Безпокойство по повод готвеното от Ватикана обединение на православни и римокатолици“ – в сп. Παρακαταθήκη, бр. 54).
И така, какво показва „Равенският документ“?
Съществуват сериозни основания да предполагаме, че „Равенският документ“ потвърждава нашите опасения, че православните ще отстъпят пред папските претенции и ето защо:
1) В текста се говори за „Римокатолическата църква“. Това не е технически термин, който трябва да улесни воденето на диалога. Тук той има дълбоко богословско съдържание. Диалогът се води при условието, че тази е истинската и православеща Църква. По този пункт православната делегация отстъпи недопустимо много. Баламандското съглашение от 1993 г. призна Римокатолическата църква за църква в пълния смисъл на тази дума, а това вече е съществено отстъпление от най-основните и отправни точки на диалога. В същото време римокатолиците, признавайки действителността на тайнствата в Православната църква и апостолското приемство, остават верни на еклисиологията на Втория Ватикански събор, докато православните в комисията се отказаха от вярата на авторитетните св. отци и събори, а именно, че Римокатолическата църква е отпаднала от едната, света, съборна и апостолска Църква и се явява еретическа църква по силата на приетите от нея еретични догмати.
2) Не много преди Равенската среща, през юли 2007 г., Ватиканът издаде ръководството Отговори на въпроси, засягащи определени възгледи за учението за Църквата, в което поместните православни църкви се обявяват за „ощетени“, доколкото нямат общение с приемника на св. апостол Петър. Този документ не е нищо друго, освен основната линия, по която трябва да се развива диалогът. А линията е следната: римоцентричен икуменизъм във вида, определен от Втория Ватикански събор. В забележките към Параграф 1 православните представители, въпреки тяхното уверение, че използването на термина църква не противоречи на осъзнаването на Православната църква като единствена света, съборна и апостолска, в същото време не посочват другия определящ принцип на православната еклисиология, който не признава тези признаци за валидни при Римокатолическата църква. Докато същевременно римокатолиците заявяват, че извън Римокатолическата църква в останалите църкви присъстват само елементи на истинската Църква.
3) Споменаването в „Равенския документ“ на апостолската вяра, тайнства, апостолско приемство по отношение на Римокатолическата църква се прави толкова естествено, та човек остава с впечатлението, че тази църква по всички указани точки е православна. Още св. Марк Евгеник обаче подхвърли на съмнение действителността на тайнствата на Римокатолическата църква на основание, че тя се е отклонила от истинската Църква, а с това няма как да не се съгласим. Римокатолическата църква съдържа редица еретични заблуди като filioque, непорочото зачатие, папската непогрешимост и т. н. Поради своя схизматичен характер тя не може да има и апостолско приемство, защото още св. Григорий Богослов казва, че апостолското приемство се потвърждава от православния начин на мислене, а при инославните се изпразва от смисъл.
4) В „Равенския документ“ се разглеждат две страни от институцията на Църквата: съборност и власт. Страните са постигнали споразумение, че през първото хилядолетие от живота на Църквата еклисиологическото съдържание на съборността и властта се е въплъщавало както на Изток, така и на Запад по православен начин. Безусловно през първото хилядолетие съборността е функционирала и затова не е могло да се развие никаква власт от вида на „вселенско първенство“ или първенство на юрисдикцията. В течение на вековете обаче постепенно в Римската юрисдикция е намалявало значението на съборността, която в крайна сметка е отстъпила на идеята за първенството на папата. Оттук произтича разногласието между римокатолическите и православните участници в диалога в интерпретацията на прерогативите на Римския епископ през разглежданата епоха. Доколкото римокатолиците не се отказват от своята папоцентрична интерпретация на институтите на съборността и властта през първото хилядолетие от живота на Църквата, споразумението в „Равенския документ“ клони към признаване на вселенско първенство на папата. Само ако римокатолиците са съгласят да интерпретират църковната история през първото хилядолетие като православните може да стане възможно отхвърлянето на папските нововъведения през второто хилядолетие. Само при това условие дискусията на следващите заседания на комисията, посветени на интерпретацията на понятията власт и съборност, може да доведе до реална отмяна на първенството на папата. Знаейки стратегията на Ватикана обаче не вярваме, че римокатолиците ще се откажат от своя папоцентризъм – както от древния, така и от съвременния, защото те са го „запечатали“ с решенията на своите тринадесет „вселенски“ събора. Тактиката на Ватикана в тези диалози е да са старае да отмени всички богословски споразумения, които са в разрез с линията на папската курия. Както православните отстъпиха по въпроса с униатите, така ще отстъпят и при следващите диалози и ще признаят някакъв вид вселенско главенство на папата.
5) Ние искаме римокатолиците да се откажат от папоцентричната интерпретация на църковната история през първото хилядолетие, защото с въпроса за папското първенство е свързано възникването на всички останали отклонения в римокатолическото вероучение, според думите на св. Юстин Попович. Добре е богословският диалог да се води на основата на православни предпоставки. Трябва обаче твърдо да се държим за съборно утвърдената ни позиция за папизма. В „Равенския документ“ не присъства категорично светоотеческата и съборна православна позиция. В него отсъства и духът, който е ръководел св. Марк Ефески в преговорите за обединение на Фераро-Флорентийския събор, когато още в самото начало той е предложил основа на дискусията да бъде неповреденият Символ на вярата и неговото православно осмисляне. От „Равенския докумнт“ липсва и прямотата, с която св. Нектарий Егински разсъждава в своя труд За причините за разкола. Напротив – там господства двусмислената „еклисиология на общението“, с която се има предвид не общението между православните по вяра поместни църкви, а между Православната църква и инославната Римска църква.
В „Равенския документ“ ясно се очертава тенденцията въпросът за първенството на папата да бъде представен като „регулиране“ на папските привилегии, а не като дълбок богословски проблем, който засяга самото Тайнство на Христос. Да се съгласиш с първенството на една юрисдикция над цялата Църква, т. е. да приемеш, че един епископ е глава и началник над цялата Църква – нищо че му е възложена и ролята на служител – е богохулство срещу Личността на Христос като единствен Глава на тялото на Църквата (виж: Сергий (Язаджиев), йером. Господь Иисус Христос – Единственный Глава Церкви, С. 1965; бел. ред.). Единствената привилегия на Римския епископ, с която православните са съгласни, е първенстовто по чест между петимата православни патриарси и, следователно, споменаване в диптисите на първо място на Римския епископ. Други прерогативи на Римския епископ православните не признават. В документа има двусмислени фрази от типа на „protoi трябва да признаят първия между тях“ (Параграф 10). Църквата винаги е признавала първенството на Римската катедра до момента, в който Римският епископ е бил православен, но никога досега не му е признавала някакво първенство или власт над цялата Църква, още повече че Римската църква упорства в своите еретически догмати.
На следващите заседания на Комисията се очаква дискусия за ролята на Римския епископ и за неговото първенство в „общението на църквите“. Като православни не можем да приемем папоцентрична интерпретация на първенството на Римския епископ. Според тази интепретация на първенството папата се облича в съвършено неприемливи привилегии без съгласието на останалите църкви от древната пентархия и, още повече – в нарушение на каноническия порядък на древната Църква.
От всичко казано дотук става понятно, че Равенското споразумение за съборността и властта не отговаря на критериите на православната еклисиология, за да може да представлява ясна основа за по-нататъшна дискусия за първенството на папата. Когато става дума за тълкувание на неговото първенство през второто хилядолетие, включително и от Първия и Втория Ватикански събори, православните представители трябва да се ориентират спрямо православното учение на св. отци, а не да следват конформистки образ на мислене, зависим от изискванията на времето или от властното настроение на Ватикана. Признаването на каквито и да било прерогативи на папата, противни на православната еклисиология, без съмнение ще означава униатско единство, с което ние никога не можем да се съгласим.
Света гора, 30 декември 2007 г.
* Източник: сп. „Παρακαταθήκη“, № 57.
