Когато говорим за чудесата на Мохамед не може да не отбележим, че в Корана нееднократно се отрича възможността за извършването на каквито и да било чудеса (вж. Коран 13:8; 17:90-95; 25:58 и др.), което не се оказва пречка за възникването още в най-ранно време на предания за многобройните чудеса, извършени от „пророка”, някои от които бяха приведени по-горе.
Но на основата на това отрицание не може да се направи извода, че „в Корана чудесата са не много достойно дело за един истински пророк”. Известни са чудесата на Муса- Моисей; Дауд-Давид заповядвал на неживата природа (Коран 21:79). Сулейман-Соломон, според Корана, притежавал необикновени способности да разговаря с животни, шайтани, джинове и да им заповядва (Коран 27:16-45). Юсуф-Йосиф предвижда бъдещето. (Коран 12:42). Иса-Иисус оживява глинени птички (Коран 3:43), изцелява болни, сваля от небето маса, пълна с храна (Коран 5:113-114). В Корана има сказания за чудеса, станали не с пророци, а с обикновени хора. Такъв например е разказът за пътника, умрял и възкресен от Бога след сто години заедно със своята ослица и палмата, до която се бил спрял (Коран 2:261) или за отроците, които невредимо проспали по воля Божия в една пещера 309 години (Коран 18).
Не, чудото заема в Корана своето точно, определено и далеч не последно по важност място. Освен вече обсъденото понятие муаджиз, което действително е много близко до мирогледа на Корана, чудото в него има и своето извънпророческо осмисляне. Целият тварен свят, с всички негови естествени процеси, с всички обрати на съдбата, определена от Всевишния свидетелстват за могъществото, силата и разумността на Бога. Но чудото е свидетелство от по-висш порядък. Това е водораздел, след който отговорността на човека достига критична точка: ако след явно чудо той не повярва, то ще бъде подложен на незабавно и страшно наказание (Коран 5:115 и др.).
Но дори и в едно такова осмисляне чудото, както може да се забележи, не надхвърля мюсюлманската представа за него само като за свидетелство. Това „отделяне на създанието от Създателя, което е провъзгласено от Мохамед за безгранично и необратимо” не позволява да се допусне лично участие и дълбока лична заинтересованост на Бога за земния живот на създадения от Него човек, с всички негови дреболии и ежедневен бит, живот, който както вярват християните е бил осветен от Неговата ипостасна, исторически реална съпричастност с него.
Ако се обърнем към Ветхия Завет, ще видим, че в него присъстват и се осъществяват чудеса знамения и чудеса, които помагат. Така чудото на Илия с огъня (3 Цар 18:15-38) е типичен пример за знамение, а възкресяването на отрока на сонамитянката от пророк Елисей (4 Цар 4:18-37) е също типичен случай за свръхестествена помощ. Дори може да се каже, че знаменията в Стария Завет доминират – “Отговори (Господ на Моисей): ето, Аз сключвам завет: пред целия ти народ ще направя чудеса, каквито не са станали по цяла земя и у никой народ; и ще види целият народ, между който се намираш ти, делото Господне, защото страшно ще бъде онова, което Аз ще сторя за тебе” (Изход 34:10). От многобройните случаи на употреба на думите „чудеса” в Стария Завет, голяма част от тях се употребяват в пряка връзка със „знамения”, което ни кара да предполагаме, че доминиращото (но все пак не и единственото) разбиране на смисъл на чудесата е като особен вид знамения.
Но в Новия Завет всичко кардинално се променя. При наличието на много чудеса, знаменията не просто минават на втори план, не само стават по-малко, но може дори да се каже, че те принципно се отхвърлят. Христос отхвърля предложението на сатаната да извърши знамение като се хвърли от стените на храма и да остане невредим (Мат. 4:5-7; Лк 4:9-12). Христос нееднократно отказва преките искания на фарисеите да им покаже знамение(Мат. 12:39; 16:4; Марк. 8:12; Лук. 11:29; Йн 2 :18-19), дори казва: „За какво тоя род иска личба? Истина ви казвам, няма да се даде личба на тоя род” (Марк. 8:12). Още повече – даже когато Йоан Кръстител изпраща учениците си, които не разбирали напълно Кой е Иисус (Йоан 3:25-26), да питат: „да чакаме ли друг?” искайки някак си лично, по по- особен начин Той да ги убеди. Тогава Господ им отговаря по следния начин, че и общоизвестните извършени от Него чудеса са достатъчни да повярва този, който желае да вярва в Бога (Мат. 11:2-5; Лук. 7:19-22). Дори за тях Той отказва да извършва специални знамения.
“Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона; защото, както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи”. (Мф 12:39-40); “Лукав е тоя род; търси личба, но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона; защото, както Иона беше личба за ниневийци, тъй и Син Човеческий ще бъде за тоя род” (Лк 11:29-30).
Какво означават тези думи? Очевидно това, че всичко, което Господ така или иначе прави вече е знамение. Нали Йона е едва ли не единственият пророк от Стария Завет от такъв мащаб, който не е правил никакви чудеса (това отбелязва още преп. Ефрем Сирин)! И смисълът на отговора, даден на йоановите ученици е също такъв.
И така ние виждаме, че за Новия Завет тази промяна в акцента на разбирането на чудото има принципно значение. С какво може да е свързано? Според мен с това, че с Христовото пришествие качествено са се променили отношенията между човека и Бога. Когато Самият Бог е до теб, знаменията са излишни. Не случайно в Стария Завет има много знамения; там те са атрибут, неизменна част от Закона, който се е изпълнил с идването на Христос (Мат. 5:17).
Според св. ап. Павел, законът е бил необходим за различаването на греха, но след идването на Спасителя ние сме получили оправдание и истинско освобождаване от веригите на греха (вж. Рим. 3:20). И продължаването на изпълнението на този, сам по себе си благ и благодатен закон, след крайъгълното за историята на човечеството събитие на Въплъщението, след качествената промяна в отношенията между човека и Бога, може дори да навреди на човека, „защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът” (Гал. 2:16). Такова механично, вече безблагодатно изпълнение на закона, което в трансформиран вид, без съмнение се е запазило и при мюсюлманите, поставя преграда между изпълняващия закона и Христос, защото „ако чрез закона е оправданието, то тогава Христос напразно умря” (Гал. 2:21).
И както виждаме „голото” чудо-знамение се отрича от Новия Завет именно в контекста на общото преодоляване на ветхия (стария) закон на греха и смъртта чрез новия закон на „живот в Христа Иисуса” (Рим. 8:2).
По този начин свещените текстове на християнството и исляма стоят на взаимноотричащи се позиции по въпроса за смисъла и мястото на свръхестествените явления в човешкия живот и свещената история.
Превод Полина Спирова
Превод Полина Спирова
