Вчера във Варна се състоя представяне на книгата на зографския монах Висарион "Петър Дънов и Ванга - пророци и предтечи на антихриста", организирано от Обществен комитет за православни ценности и традиции „Св. цар Борис-Михаил” и църковното настоятелство при храм „Св. цар Борис”. Представянето е преминало при голям интерес, а след това се е състоял диспут с участието на дъновисти, които имат във Варна сериозно присъствие. По този повод публикуваме статията на нашия читател Иван Димитров от Варна, посветена на отношенията между дъновистите и комунистите преди и след държавния преврат на 9 септември 1944 г.
Силните години на създаденото от Петър Дънов „Бяло братство” (началото на XX век) са период на политически сътресения в страната и духовен упадък. През този период се появяват множество легални и нелегални организации и движения, които си поставят за цел реформа на държавата. Изцяло в духа на времето „Бялото братство” също се ориентира към идеята за реформа, но реформа от друг тип – отвътре навън. Думите на т. нар. учител са за „нов морал”, „нова култура”, „нов човек”. Всичко това дъновистите смятат да осъществят чрез създаването на нов тип общество, съществуващо на комунален принцип. Разликата от другите движения със същите утопични представи за живот е именно в методите за осъществяване на тази идея. От една страна са бунтът и революцията, от друга е „мирът” и „любовта”, проповядвани от „всемирния учител” Петър Дънов.
В годините на своя разцвет членове на „Бялото братство” на няколко пъти правят опити за създаване на общи комуни. По същото време опити правят и крайно-левите движения на анархисти и комунисти. Ето един пример от град Русе през 1923 г.:
„В Русе бе образувана комуна на Бялото Братство. (…) Преди това заварихме анархистите – към десет човека – които бяха направили комуна в Русе. Между тях и нас имаше добра дружба (...). Обслужвахме ги с продукти и храна и разни други неща от бита. Имахме дълги разговори с тях (…). Анархистите от съседната комуна пожелаха сами да се видят с Учителя. Ние ги поканихме на обяд, а Учителят разговаря с тях на масата (…). Те останаха много доволни от срещата си с Учителя и не го скриваха (...) Самите водачи на анархистите в България седяха на тази трапеза (...) Ние ги пазехме и криехме (анархистите) в нашите квартири като студенти – приемахме ги нощем да спят при нас.”[1].
В следващия цитат на дъновата последователка се споменава името на горепосочения автор:
„В нашите братски среди имаше комунисти – от онези идейни комунисти, които се укриваха сред нас. На 9 септември 1944 г. тези идейни и образовани комунисти отидоха в света и заеха своите високи постове в новата власт и държава. На „Изгрева” останаха също много комунисти, понеже не можеха да се вредят навън (…). Други се обявиха след заминаването на Учителя срещу Братството и срещу Школата (...). Преди 9 септември 1944 г. Борис Николов беше наел един строителен обект в Княжево и го бе предоставил на тези идейни комунисти, които работеха на обекта като работници. Те си изкарваха прехраната, използваха този обект като място за нелегални събрания, а след свършване на работа се пръскаха да пренощуват по своите нелегални квартири. Те изпълняваха всичко, което правехме и ние: готвеха си вегетарианска храна, молеха се преди хранене, пееха братски песни и всички знаеха, че това са „дъновисти”.”[2]
„В нашите братски среди имаше комунисти – от онези идейни комунисти, които се укриваха сред нас. На 9 септември 1944 г. тези идейни и образовани комунисти отидоха в света и заеха своите високи постове в новата власт и държава. На „Изгрева” останаха също много комунисти, понеже не можеха да се вредят навън (…). Други се обявиха след заминаването на Учителя срещу Братството и срещу Школата (...). Преди 9 септември 1944 г. Борис Николов беше наел един строителен обект в Княжево и го бе предоставил на тези идейни комунисти, които работеха на обекта като работници. Те си изкарваха прехраната, използваха този обект като място за нелегални събрания, а след свършване на работа се пръскаха да пренощуват по своите нелегални квартири. Те изпълняваха всичко, което правехме и ние: готвеха си вегетарианска храна, молеха се преди хранене, пееха братски песни и всички знаеха, че това са „дъновисти”.”[2]
Един от тези „идейни и образовани комунисти” познаваме всички: човека, управлявал България цели 35 години – "другаря" Тодор Живков. За откритото пристрастие на неговата дъщеря Людмила Живкова към школата на Дънов ни е известно. Но тук ще цитираме едно признание на бившия държавен глава по повод критиките на Брежнев срещу връзките на Л. Живкова с дъновото братство:
„Другарю Брежнев, Вие запознат ли сте със същността на учението на Дънов?(…) Знаете ли, че във времето на борбата срещу фашизма те са ме укривали като нелегален?(…) Дните ми, по-скоро вечерите ми, прекарани с тях, са били изпълнени с разговори за книги, поезия, изкуство и с музика.”[3]
„Другарю Брежнев, Вие запознат ли сте със същността на учението на Дънов?(…) Знаете ли, че във времето на борбата срещу фашизма те са ме укривали като нелегален?(…) Дните ми, по-скоро вечерите ми, прекарани с тях, са били изпълнени с разговори за книги, поезия, изкуство и с музика.”[3]
След като споменахме за срещата на Дънов със „самите водачи на анархистите в България”, не може да не споменем за други срещи с видни политически ръководители, негови съвременници. На първо място ще поставим самия вожд на БКП – Георги Димитров.
Къщата на Петър Дънов в София на ул. „Опълченска” № 66 е обща с тази на Георги Димитров. Майката на комунистическия лидер е посещавала лекциите на Дънов в неговия дом. Самата тя е евангелистка и беседите върху Евангелието, случващи се през една стена от нейния дом, са я заинтригували. Но това не е единственият момент на гостуването по съседски. Не един път властта е нахлувала в къщата на Георги Димитров, за да го арестува, но той заедно със сестра си се е укривал при Дънов. „През дясната вратичка при Учителя непрекъснато влизаха и излизаха посетители.”[4] (На снимката: в дясната част е живеел Петър Дънов, а в лявата Георги Димитров)Друг изявен лидер на лява политическа сила е Александър Стамболийски. Партията на земеделците, БЗНС, управлява страната ни от 1920 до 1923 г. През този период господин Дънов и министър-председателят се срещат на една зелена полянка край любимите на „учителя” рилски езера. Това е вероятно единствената среща на Дънов с министър-председател по време на управлението му. И то среща съвсем не случайна, на която разходката на чист въздух не е основната цел. След дълъг разговор Петър Дънов констатира: „Защото младите не може да се задоволят със старите традиции, но те искат нещо по-съвременно, което може да даде светлина и простор на разбиранията”. Стамболийски отговаря: „Това е вярно. Нашата младеж не може да се задоволи от поповете и техните мръсни дела постоянно отклоняват младежта да посещават църквите.”[5] От този коментар не става ясно, дали Стамболийски е загрижен за количеството на православното паство, но от следващия въпрос се изяснява неговото отношение спрямо православието: „Защо не обявите война на църквата?” Дънов също дава ясен отговор: „Ние не сме за войната”[6]. По същото време земеделският лидер прави опити да премести духовната семинария от София в Рилския манастир.
Дъновизмът и комунизмът са две страни на една и съща монета. Разликата помежду им ще разберем от думите на самият „учител”: „Ние с комунистите се разбираме. С тях се различаваме само по методите.”[7] За приликите няма да говорим много, само ще споменем основните. За реформирането на обществото Дънов и комунистите си поставят за цел унищожаването на държавата, църквата, семейството. Дъновият принцип за „абсолютна свобода” не може да се изпълни чрез съществуването на горепосочените институции (принципа за „абсолютната свобода” изповядват и анархистите ).
Тъй като не е дошло времето за пълното унищожаване на държавата (това ще съвпадне с времето, когато ще настъпи „Новата епоха”), Дънов е съгласен на компромисен вариант: преустройство на държавната власт. „Изобщо Учителят към тази царска институция имаше отрицателно становище. Сам Учителят веднъж ми каза: „Монарсите и монархическите режими ще изчезнат.”[8] (...).
Отрицателното отношение на дъновизма към Православната църква няма да разглеждаме подробно, само ще отбележим, че учението на Дънов не е разклонение от някоя официална религия: „Ние не се кланяме на никакви религии, защото религиите са създадени от човека. Ние се кланяме само на една Висша разумна сила”[9]
Семейството, особено патриархалното, също няма място при създаването на „Новото човечество”. Вече споменахме за комуните, които дъновисти и комунисти се опитват да създават. В тези комуни могат да живеят заедно хора без разлика на пол, народност, религия, цвят на кожата и т. н. Тук за християнското тайнство „брак” между мъжа и жената изобщо не се споменава.
Ще продължим изследването в хронологичен план, за да стигнем до създаването на Отечествения фронт: „След като чухме, че се образувал Отечествен фронт, то и Учителят заяви публично: „И сега горе в Невидимия свят също се образува Отечествен фронт. И никакви убийства. Заставете ги да работят!”[10]
За съжаление тази еуфория около създаването на обединена коалиция на левите организации не трае дълго. Малко след паметната дата 9.9.1944 г. започват да се усещат неблагоприятни настроения около дъновия лагер. Ето една случка с дъновиста-комунист Методи Константинов, който след промените е назначен на държавен пост: „Когато работещият в министерството д-р М. Константинов, потресен от неправдите на комунистическото правителство след 9.9.1944 г., се оплаква на Учителя: „Тези хора не са представители на Новия свят на Справедливост, за който ни говорите…”, той го прекъсва: „Не критикувай, Методий! Слушай внимателно как ще се развият световете…”[11] Въпреки спокойствието на Дънов световете се развиват не в полза на братството. „Печатницата на комунистите бе на „Изгрева” и тук те печатаха своите позиви. Хартия набираха от нашите запаси. Тук в нашите бараки идваха да пренощуват комунисти, които бяха в нелегалност. През деня се криеха в гората, промъкваха се и идваха на общите обеди, защото бяха гладни. Посещаваха събранията ни в салона (…). Но дойдоха на власт и дойде онова време, когато забравиха всичко, което получиха от „Изгрева”. (…) След заминаването на Учителя много от комунистите на „Изгрева” правеха различни опити за сближаване с властта и срастване с нейните организации. И властите правеха открити опити за сближаване с нас. Искаха да ни сложат юлар (юзди - б. р.) върху братския живот, за да теглим след това тяхната кола. Аз не се съгласих (…). Човек не може да бъде слуга на двама господари.”[12]
В историята на „Бялото братство” настъпва трагичен момент. След няколко години на управление БКП налага своята диктатура и иззема земята, върху която се намира „Изгрева”, братството е разтурено, а книжнината - изгорена.
Тази трагична съдба сполита и всички останали съмишлени организации, от крайно левите анархисти до земеделския съюз на Никола Петков (министър без портфейл в първото правителство на ОФ). Идеята за братството е бързо забравена и настъпва моментът, когато „революцията изяжда децата си”.
В наши дни добива известност именно този неблагоприятен етап от взаимоотношенията между комунистите и дъновия лагер. Но не трябва да забравяме, че всичко това има предистория, която, както видяхме, съвсем не е в стила на конфликта.
[1] „Изгревът”, I том, Библиотека Житен клас, 1993, с. 435 и 436, спомени на Борис Николов.
[2] „Изгревът”, I том, Библиотека Житен клас, 1993, с. 223, спомени на Мария Тодорова.
[3] „Стандарт” от 19 юни 1993 г., „Тодор Живков: Играчът”.
[4] „Изгревът”, I том, с. 459.
[5] „Изгревът”, IV том, с. 448.
[6] Пак там, с. 448.
[7] Из интервю на Петър Дънов с редактора на в-к „Русенска поща” – бр. 213, 1922 г.
[8] „Изгревът”, том IV, с. 473.
[9] „Изгревът”, том I, с. 488.
[10] „Изгревът”, том IV, с. 473.
[11] Методи Константинов – Освобождение чрез космично съзнание, изд. „Алфиола”, 2001 г. Варна, с. 102.
[12] „Изгревът”, I том, с. 461.
