Моето "Писмо до протестантите за Православието"

Ако ще коментираме с протестантите смисъла и начина, по който се отслужва Светата Евхаристия, ще трябва да си изясним два първостепенни въпроса, без яснота по които диaлогът изобщо няма как да започне. А и да започне, ще бъде или формално-протоколен, без плод и цел, или няма да е никакъв диалог, ами най-обикновена препирня. Пък от препирни и полемики, заради самите полемики, между тези сред нас и сред тях, които искат да бъдат християни, няма вече смисъл, освен на едно начално ниво на среща, в което се опитваме да разберем кой какъв е и какъв планира занапред да бъде. За няколкостотин години, надявам се, протестантите разбраха, че Игнациус Лойола (контрареформаторът) и Йоан Тетцел (продавачът на папски индулгенции) не са представителна извадка и богословски таван в римо-католицизма, а колко по-малко у нас като източно-православни. За същото време ние, иска ми се да го вярвам, установихме, че при цялата своя многоликост и притеснителни често тенденции, протестантите ще си останат християни.

Двата въпроса, с които се налага да започнем, са въпросът за авторитетите в едно разискване и въпросът за легитимността на диалога.

На професионалните богослови Ханс Урс фон Балтазар (1905-1988) е известен като най-значимият римокатолически богослов на 20 в. Създава монументално по обем и стойност творчество, посветено на разнообразни богословски, философски, социални и литературни теми. Сред тях изпъкват неговите изследвания върху гръкоезичните отци на Църквата (особено св. Максим Изповедник и св. Григорий Нисийски), шестнадесеттомната му богословска систематика, но най-вече трайното му вълнение от въпросите пред християнското свидетелство в днешния свят. Фон Балтазар е действащ свещеник, за известно време член на Йезуитския орден, който напуска през 1950 г. Въпреки огромния му авторитет в академичните и църковните среди и съвместната му работа с влиятелни личности в римокатолическата йерархия като Жан Даниелу, Анри де Любак, Валтер Каспар, Йозеф Ратцингер (сега папа Бенедикт Шестнадесети) и др., той живее уединено и аскетично. Настоява неотклонно на неразделната връзка между догматическите истини и мистичния опит. Фон Балтазар посвещава голяма част от живота си на просветна работа сред хора, на пряка благотворителност и изтощителни грижи за смъртно болен човек. Друга част от видимото му ежедневие заема музиката – известно е, че фон Балтазар е знаел наизуст всичко написано от Моцарт. Смъртта му изпреварва с два дни церемонията по неговото удостояване с кардиналско звание, което вече е отказал преди години, но в края на живота си приема като послушание към папа Иоан Павел Втори. Би трябвало да се спомене и че през 1965 г. е отличен от Свещения Кинотис на Света гора с най-високата ѝ награда – Златния кръст на Атон. Краткото есе, което предлагаме на читателите на Двери, е посветено на недъзите на старозаветното мислене и тяхната инерция в християнството.

Увлечени в политическата шумотевица и икономическата криза, нашите медии пропускат един забележителен юбилей – 500 години от рождението на Жан Калвин. Рожденото му име е Жехан Ковен. Той е французин, роден в градчето Ноайон в областта Пикардия. Майка му е дъщеря на кръчмар и умира, когато Жан е невръстен. Баща му е нотариус в местната катедрала и писар в съда и естествено иска да види сина си като свой приемник. Калвин първо изучава латински и философия, но е насочен от баща си да следва право в Орлеан и Бурж. Като младеж си спечелва прякора „accusativus” (винителен) поради острата си критика към разбиранията и поведението на неговите състуденти. На младини Калвин е хуманист, но под влиянието на книгите на Еразъм и Лутер става фанатичен протестант и се отказва от римокатоличеството около 1532 г. Неговото обръщане не е внезапно, а постепенно. Тогава издава първата си книга – тълкувание на трактата на Сенека „За милосърдието”. През 1533 г. неговият приятел Никола Коп е избран за ректор на Парижкия университет и трябва да произнесе встъпителна реч. Публиката очаква да чуе обичайните куртоазни клишета, но става съвсем друго – Коп произнася огнена реч, в която защитава идеята за спасение само с вяра и призовава за връщане към „чистото Евангелие”. Избухва скандал, след който Коп е принуден да избяга от Париж в Базел, а Калвин минава в нелегалност и се крие в Нойон и Орлеан. През януари 1535 г. той също отива в Базел.

Откъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически мнозинството от хората са безбожници, въпреки че мнозина теоретично все още вярват. Топлохладността и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.