Проповед върху неделното апостолско четиво – 2 Кор. 6:16-7:1
В днешното апостолско четиво св. ап. Павел напомня на коринтяните, но и на всички нас, християните, че Бог е наш Отец и ние сме Негови чеда.
Сам Бог увери пророците от Стария Завет в това бащинство. Но и Христос, когато учеше учениците Си как да се молят, подчерта, че Бог е Отец на всички хора. Затова и Господнята молитва започва с призива „Отче наш!“.
Въпреки това, братя, при хората господства повече физическото бащинство. Физическите ни родители са ни по-близки от небесния ни Отец; обичаме ги, почитаме ги и ги уважаваме. Следваме ги за разни неща, отхвърляме ги или ги подминаваме за други. Във всеки случай тях имаме за пример, техните наследствени белези носим. Инстинктът ни за физическа потребност ни води към тях.
За Бога Отца си спомняме най-вече в скърбите, в множеството си безизходици и искаме от Него да ни даде добър изход. Прибягваме към всесилния наш Творец, човеколюбивия и милосърден Бог, и искаме от Него да ни предпази от множеството беди, които ни терзаят.
Много често обаче, изглежда, смятаме Бога, нашия Отец, за недостъпен и далечен. Затова и не Го чувстваме в сърцето си и не се позоваваме на Него непрестанно.
Разбира се, Бог е далечен, недостъпен е. Защото Той не е в пространството и не се измерва с времето. И ние, които сме Негови творения, не Го достигаме. Той обаче ни достига. Докосва ни със Своята любов, със Своя промисъл, с човеколюбието и животворната Си благодат. И толкова много ни е близък, че заради нас стана човек.
Въпросът обаче винаги остава: доколко ние осъзнаваме тази истина.
Знаменателна е евангелската притча за блудния син. По-младият син е предал баща си и го е изоставил. И след като е изживял празнотата на живота, дошъл е в себе си и отново е намерил своя Отец. Посланието на притчата е свързано с милосърдието на Бога Отца и покаянието на Неговото чедо – човека. Случва се обаче нещо ужасно: човек да се отдалечи от най-близкото си лице, от Бога Отца, Който, като добър пастир, оставя деветдесетте и девет овце и непрестанно тича да намери изгубената една овца.
Човекът, братя, не може да намери покой далече от Бога Отца. Колкото повече той гледа суетата на живота, скоростта на промените, неосъществените желания, завистта и моралното разложение, множеството опасности, внезапните и естествените смъртни случаи, злобата и несправедливостта, толкова повече има нужда от опора, любов, ласка и сигурност. И колкото е по-чужд и далечен на този свят, толкова повече търси Бога Отца, Твореца. Защото Творецът Бог е човеколюбец и не оставя Своето творение да се погуби. Прие го в божествената Си природа и даром му подари живота и възкресението. Той пръв ни обиква и се разпъва на Кръста, и умира, и възкръсва от мъртвите заради нас.
Нужно е обаче покаяние, братя, бързане и непрестанна молитва към ласкавия Небесен Отец. „Отче наш, Който си на небесата, … дойди и се всели в нас!…“.
Превод: Бисерка Велинова
