Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

Благодатна и благословена е годишнината, която днес светата Българска православна църква тържествено чества. Радостен трепет и дълбока синовна благодарност изпълват душите и сърцата ни в този празничен ден, който завинаги ще остане паметен за църковната ни летопис. Изпълниха се четири десетилетия от момента, когато – съгласно Божията повеля и волята на православното българско изпълнение – на древния и славен престол на българските първойерарси бе интронизиран Светейшият патриарх Български и митрополит Софийски Максим. Четири десетилетия, в които корабът на родната ни Църква се движеше в житейското море, направляван от мъдър и достоен архиерей, спечелил си заслужено и любовта, и уважението не само на родния си клир и народ, но и на целия православен свят!

Четирите десетилетия на първосветителстването на Светейшия ни патриарх бяха благословено, но и усилно време. Настъпилите в тях промени и изпитания от различен характер се отразиха и върху живота на родната ни Църква. Преживяхме горнилото на църковното разделение, но и радостта от жадуваното единство. Подложени бяхме на безмилостна агресия от най-различни противохристиянски и противоправославни пропаганди. Сблъсквахме се с тежка и упорита съпротива по въпросите на религиозното образование и обществения морал, с неразбиране, а много често и с открита враждебност. Пред лицето на тези и на други изпитания Православната ни църква, умело напътствана и ръководена от дарувания ѝ от Бога патриарх, полагаше неизменно своите усилия – доколкото това бе в нейните възможности – да запазва единството и идентичността си, а най-вече да свидетелства пред обществото и пред света за изконните и неизменни истини на християнската вяра: даруваното ни от Христа Иисуса изкупление и път към спасение, възвестяваното от Него, в дните на земното Му служение, Царство Божие, благодатната и спасителна Христова истина, която единствена ни прави свободни (Иоан 8:32).

Възлюбени в Господа братя и сестри,

Неизброими са добрините, с които всемилостивият Бог е дарявал народа ни в неговия хилядолетен и изпълнен с превратности исторически път. А най-голямата от тях е принадлежността ни към Неговата св. Църква, към обществото на онези, които се спасяват. По Божи промисъл още в далечни векове нашият народ беше приобщен към Христовата вяра и към Църквата, за да стане и той „народ Божи“ (срв. 1 Петр. 2:10). В благоприятен момент дойде и църковната ни самостоятелност в институционално отношение ­– свидетелство за духовно израстване и укрепване в добродетелта. И всичко това – придружено от обилни плодове на светост и църковна просвета.

Има обаче и дни на изпитания. Понякога те продължават с години, а понякога и със столетия. Църквата с право ни учи, че те идват, за да укрепват нашата вяра. През 1767 г. на такова изпитание беше подложен и христолюбивият ни народ ­– несправедливо и самоволно лишен от своята обична Охридска архиепископия. В столетията под чужда политическа власт тя едничка беше останала, за да напомня на православния българин за славното минало на неговата Църква – за предци, памет, приемственост и национално самосъзнание. Но дедите ни не се примириха с обстоятелствата и в продължение на повече от столетие неуморно и доблестно търсеха начини да възстановят историческата правда. И Божия воля бе щото тяхната справедлива борба, преминала през толкова много премеждия, неуспехи и горчивини, да се увенчае с успех: на 27 февруари 1870 г. църковната независимост на народа ни беше възстановена с учредяването на така скъпата на историческата ни памет Българска екзархия!