Упрекват християните, че вярата им е твърде отчуждена от прекрасната плът на този свят, от сетивността, от красотата му. Но именно Пасхата опровергава това.

При цялото си преклонение пред този свят, при целия си възторг и преклонение пред красотата му, все пак за всяко различно от християнството мислене този свят е безпомощен, чуплив и, в последна сметка, фундаментално счупен. Посред него преминава пукнатината на смъртната бездна. Неговата красота е метната като прелестен, но тънък покров над нищото. При цялото поетическо „ах“, при цялата страстност на любовта към всичко това, в основанието на „всичко това“ бива едва потискана една основоположна въздишка – това е възхваление преди очакващото ни в края на краищата „уви“. Защото „уви“ е последната равносметка на всяко и на цялото „ах“. Пред всяко и пред цялото миропоклонство стои едно „уви“, защото целият този свят, всичко негово е крайно - и следователно „уви, уви…“ прекрасно е, но „уви….“

Нощта на Рождество е нощ на очакването. Прибрали са се и най-далечните пътници. Време е за спиране и за събиране на всички. Усещаме как радостните часове на очакването отмиват следите на делничното. В часовете на очакването хората стават внимателни един към друг. Стават внимателни към невидимото.

Животът е царството на Бог. Кое място ще заемеш в него, е изборът на всеки от нас.

Св. Иван Рилски е избрал Рилската пустиня, хралупата на любим дъб, пещерата високо в планината. Избрал е небето да му е покрив, тревите – храна, ветровете – завивка, дъждовете -пречистване. Избрал е да се освободи от материалното, да раздаде наследството от родителите си и да живее без да среща човешко лице, сред зверовете, които за дългите години на неговото отшелничество неизменно били добри с него. Избрал да помага на страдащите, да бъде родител на много деца – монасите, да съгради храм, да напише завет. Имал е Вяра, Бог му е помогнал да създаде характер, с който да я съхрани и предаде на онези, които са живели преди нас, на нас и на следващите.

Една птичка дълго време живяла в клетка. Често гледала през решетките към прозореца, а оттам се виждали дърветата. Гледала другите птици, които весело летели на свобода, и често мислела, какво ли е това да чувстваш, как слънцето топли гърба ти, вятърът вее в крилата ти, и летейки нагоре и надолу на воля да ловиш мушички...
Когато птичката мислела за всичко това, сърцето й започвало учестено да бие. Тя заставала на по-високо място в клетката и дишайки дълбоко почти усещала трепета от възможния полет.
Понякога друга птица кацала на перваза на прозореца, отдъхвала си малко и с почуда гледала птичката в клетката: нима е възможно такова нещо? Птица в клетка! Немислимо!