- Как е? Пазиш ли?
- Пазя.
- Добре ли пазиш? Не се ли отпускаш понякога?
- Вас какво ви интересува? Стоящият на пост не бива да говори с други хора. Противоуставно е.

Стоя в тъмното и се ослушвам. Внимателно се оглеждам и стискам в ръце оръжието. Нося отговорност за това оръжие. То ми е дадено, за да го използвам по предназначение. Не да се подпирам на него. Браня вярата и служа на Твореца на всичко видимо и невидимо посредством автомат Калашников. Разбирайте ме алегорично и метафорично. Така съм настроен. Не ми придиряйте твърде. Правя го с определена цел. С цел да стоя буден.

Службата беше тържествена – беше в златокуполния централен храм, чиито силует гордо се извисяваше в зимното небе. Хората изпълваха храма, а светлината на свещите, празнично озаряваше богатата позла на олтарните икони. Псалтите, извисили гласове, заизвиваха пападическа мелодия, а димът от тамяна се стелеше на кълба в олтара. Фелоните на свещениците сияеха от блясъка на сърмата сякаш за да засенчат светлината на свещите. Митрите на епископите, увенчавайки главите им, също отбляскаха и отразяваха светлината, а мантитите им тежко падаха и се диплеха по земята. Огледах се - всичко беше така празнично, така тържествено. Повечето богомолци бяха притихнали и с възторг и умиление присъстваха на богослужбата. Ако някой не особено благочестив случайно влезеше в храма щеше да бъде грабнат и обзет от атмосферата на тази велелепа служба. Но аз не бях обзета и обхваната от тази тържественост, чувствах се не на мястото си сред тази пищност. Цялата позлата, пеене, ритуалност и показност ми се видяха суетни и ненужни. Нещо липсваше...

Ако бях човек, щях да напиша есе за своя ангел и да участвам с него [в човешкия конкурс за разсъждения на тема “Ако бях ангел”]. Така навярно щяхме поне малко отново да се сближим. Ако бях човек, може би щях да съм по-внимателен. Сега съм само един тъжен и изоставен ангел. Ангел без човек. Човекът ми ме изостави.

Седя на края на Вселената и не мисля за нищо. Защото ние, ангелите, не мислим. Поне не го правим по начина, по който го правят хората. Цялото познание за света го добиваме чрез чувствата и емоциите. Само човекът се е изхитрил и сам себе си надхитрил да отделя разсъдъка от чувствата. Мисли едно, чувства друго и съвсем се обърква. И тогава постъпва невнимателно. И близките му започват да обиждат ангелите… Обвиняват ги в слабост.

Иде Рождество Христово... Щастлив и притихнал чака християнският свят. Той не иска поучения, наставления, уроци в тия дни. В сърцето му е само благодарността за Божието милосърдие. Защото Ти, Господи, не остави човека в жалкото му падение, а се погрижи за Спасението ни. То се случи преди две хиляди години и оттогава всеки миг един грешник открива някъде Христа. Иисус се ражда в него и той се ражда в Иисус, за да се издигне от дълбините на своя мрак нагоре – той, призованият, заблудената овца, сълзата в окото Божие.

Но нека споменем онези също, за които Рождество не идва, а те ни казват: “Нима в двадесет и първи век още се говори за Бога?”. Да се лиши животът на безброй поколения християни от смисъл!? Да се хвърли черна пепел върху терзанията на хиляди гениални умове и светлината в толкова благородни сърца? Безверието не ни предлага нищо, само идеята за един свят, който се разпада. Ала светът се е разпадал винаги за нихилиста – сега и преди хиляди години. Сатана му го внушава. Иска от нас да сме безотговорни. Щом няма надежда и всичко се срива безвъзвратно, остава да твърдим, че приближава краят. Каква суета, каква болна наслада... Защо тогава нихилистът се оплаква, защо се обижда непрестанно? Защо отдава такова значение на себе си, щом нищо вече няма смисъл? И така ли е наистина? Погледни това усмихнато дете, този старец, който носи мълчаливо тежестите на живота, този селянин, който стои пред плода на своя труд, тази жена, която се моли в храма...