Беше болен някой си Лазар, от Витания, когото Иисус обичаше. Сестрите на Лазар изпратиха да му кажат: „Господи, ето оня, когото обичаш, е болен!“. А Иисус рече: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея син Божий“. И престоя два дни в мястото, където се намираше. И каза на учениците си: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но да отидем при него, за да го събудя“. А учениците му рекоха: „Господи, ако е заспал, ще оздравее“. Те помислиха, че говори за сънно заспиване. Тогава Иисус им рече направо: „Лазар умря; но радвам се за вас, че ме нямаше там, та да повярвате; но да идем при него и ще го възкреся“.
Болестите и смъртта – страховете човешки. Колкото и напреднало да е човечеството, каквито и постижения да има в технологията и дори в космоса, човекът си е същество, изтъкано от страхове и най-големият е страхът от смъртта. Защото животът ни е единствен и неповторим, няма да имаме втори шанс, няма да можем в друг живот да избегнем грешките от този, няма да постигнем мечтите си в другия свят. Тук, в този, човек може да обиколи света, да преплува с лайнер океана, да посети непознати и далечни земи, да види далечни и непознати животни, да качи далечни и непознати върхове, тук, на тази земя, в този живот. И ето че едно човешко същество през всички тези столетия и хилядолетия е получило втори шанс. Лазар е възкръснал!
Как, бихме реагирали днес? Днес лекарите и медицината вършат чудеса и спасяват дори отписани от живота люде, нали? Казваме, че тези хора са се спасили по чудо. И как заживяват те, ако наистина смъртта е надникнала в очите им?