Тази книга, която не е нищо повече от скици върху човешката история, започна с пещерата. Пещерата, която научнопопулярната литература свързва с пещерния човек и в която наистина са открити древни рисунки на животни. Втората част на човешката история, която е нещо като повторно сътворяване на света, също започва в пещера. Даже по някакъв странен каприз и тук отново присъстват животни; защото става дума за пещера, използвана за кошара от пастирите, живяли по хълмовете на Витлеем които и досега вкарват добитъка си в такива дупки и пещери за през нощта. Именно тук, под земята, при добитъка, се подслонилo едно бездомно семейство, след като вратите на претъпкания хан се затръшнали пред лицата им; и именно тук, под стъпките на минувачите, в едно подземие под самия погреб на света, се родил Иисус Христос. Наистина има нещо символично в недрата на прастарата скала и роговете на праисторическото стадо при това второ сътворение. Бог също бил пещерен човек и също ваел разни същества в странни форми и чудновати цветове по стените на света; с тази разлика, че Неговите картини оживяли.

“Горката жена” - каза приятелят ми - “в такива случаи човек просто не знае какво да каже, когато някой говори така. Тя си мисли, че синът й е оцелял при Арнем, защото се е молила за него. Би било безсърдечно да й се обясни, че всъщност това е станало, защото е стоял малко вляво или малко вдясно от някой куршум. Куршумът е следвал курс, наложен от законите на природата. Той не би могъл да го засегне. По някаква случайност синът й е стоял извън неговата траектория ... и същото важи за всички куршуми и парчета шрапнели, прелетели край него през целия ден. Неговото оцеляване се дължи просто на законите на природата”.

Бе снежен зимен ден на 1994 г. Дърветата в парка пред храм „Св. Троица” бяха навели снагa от белия сняг. Беше тъмно и само блещукащите светлини от прозорците на съседните блокове внасяха известна топлота в зимната картина. През парка, след беседата в храма, вървяхме само двете с леля Пенка, но някак си не чувствах липсата на други хора... Душата ми бе стоплена от факта, че тя единствена беше дошла на беседата и сега повтаряше някои казани неща, като ги преживяваше с цялото си чисто сърце.

Излязохме от смисъла. Най-безотговорно го напуснахме и получихме амнезия. Забравихме пътя за връщане. А как бяха думичките, с които се влизаше обратно в неговата крепост: Сезам ... ? Обикаляме около крепостта като безпомощни бездомници, замяраме се със звуци и срички, с жестове и погледи, но не разбираме какво означават. Звуците и погледите отскачат отразени. Няма кой да ги схване. Няма у кого да се спрат. Защото сме вън от смисъла.