Архим. Зинон (Теодор) е най-известният руски иконописец днес, оказал огромно влияние върху развитието на руската иконопис още през 80-е години на 20 век. Освен зограф, той се занимава и с богословие на иконата. Удостоен с държавна премия на Русия за приноса си в православното изобразително изкуство.

Иконата не изобразява, тя явява. Тя е явяване на царството Христово, явяване на преобразената, обожена твар; на самото онова преобразено човечество, което Христос ни разкрива в Свое Лице. Затова първите църковни икони били икони на Спасителя, Който слезе от небесата и се въплъти за нашето спасение; и на Неговата майка. По-късно започнали да изографисват апостолите и мъчениците, които също явили чрез себе си образа на Божия Син. Качеството на иконата се определя от това, доколко тя е близка до Първообраза, доколко хармонира с онази духовна реалност, за която свидетелства.

Значението на иконата е прекрасно усетено от Леонид Успенски: „Иконата е образ на човека, у когото пребивават едновременно стихията на страстите и освещаващата благодат на Светия Дух. Затова плътта му е изобразявана качествено различно в сравнение с тленната човешка плът. Преобразеният от благодатта образ на светията, запечатан на иконата, – е самото подобие на Бога, образ на богооткровението, откровение и познание на скритото” (преводът мой – б. пр.).

Св. Бо­го­ро­ди­ца Оди­гит­рия от Рил­с­кия ма­нас­тир

 Ста­рин­на чу­дот­вор­на ико­на с 32 че­ти­ри­ъ­гъл­ни прег­рад­ки с мо­щи на све­тци. В гор­на­та й част има над­пис “Оди­гит­рия” (Пътеводителка). Има ос­но­ва­ния да се счи­та, че пър­во­на­чал­но иконата е би­ла соб­с­т­ве­ност на  знат­на фа­ми­лия или ма­нас­тир. Ста­ро пре­да­ние уве­ря­ва, че е би­ла по­да­ре­на на Рилския ма­нас­ти­р от сес­т­ра­та на цар Иван Шиш­ман, така наречената „Ма­ра бя­ла бъл­гар­ка”, же­на на сул­тан Му­рад І (1319-1389). Потози начин, на­ред с ре­ли­ги­оз­на­та си стой­ност ка­то хрис­ти­ян­с­ка све­ти­ня, тя до­би­ва и ис­то­ри­чес­ко зна­че­ние, свър­з­ва се с бъл­гар­с­ка­та на­род­на съд­ба.

На­ми­ра се в специален ико­нос­тас при тре­та­та ко­ло­на на го­ля­ма­та манастирска цър­к­ва. Цен­но сък­ро­ви­ще на св. Рил­с­ка оби­тел, тя се па­зи ви­на­ги зак­лю­че­на. Са­мо на го­ле­ми праз­ни­ци, при ма­со­во по­се­ще­ние, след св. Ли­тур­гия с нея се пра­ви тър­жес­т­ве­на ли­тия. Из­ли­за се от Дуп­ниш­ки­те пор­ти, оби­ка­ля се юго­из­точ­на­та стра­на на ма­нас­ти­ра и се вли­за през Са­мо­ков­с­ки­те пор­ти. В нар­ти­ка­та на цър­к­ва­та игу­ме­нът от­с­луж­ва мо­ле­бен с во­дос­вет. Мно­жес­т­во­то ми­на­ва на пок­ло­не­ние пред ико­на­та, след ко­е­то пак я зак­люч­ват.

/въз основа на иконите му за възрожденските църкви в кюстендилските села Ваксево и Трекляно/ 
 

"В своя творчески път, преминал в бурно време, Никола Образописов търси да удовлетвори стремежа си към по-свежо, по-човечно и народно изкуство, както и  да изяви всички въжделения на самобитната си личност. Обзет от жизнерадост, която расте с надеждата за свобода и за по-добри бъднини на народа, той твори откровено и чистосърдечно. Неговото изкуство е не само просто по същност, но и достъпно. От него лъха висока нравственост и хуманизъм ...”. Тези думи Евдокия Петева – Филова¹ пише в заключението на единственото до днес самостоятелно изследване, посветено на личността и творчеството на един наистина забележителен с дарбата и с новаторските си търсения български възрожденски майстор – НИКОЛА ОБРАЗОПИСОВ.