Това необикновено песнопение, което се изпълнява в един-единствен ден в годината – късно вечерта на Разпети петък, е сред малкото, преведени изцяло на български език. Самото “Опело Христово” (или “Надгробен плач”) има интересна история. То става част от богослужебния цикъл в Православната църква сравнително късно, в залеза на византийския период (ХІІІ-ХІV в.). Тези тропари всъщност се пеят на утринната на Велика събота (която се отслужва вечерта на Велики петък) и макар често да ги свързваме с плача над Христовия Гроб (съответно над св. Плащаница), те не са толкова оплакване, колкото възхвала на Христовите дела, на победата на Господ над смъртта и очакване за предстоящия триумф на Възкресението. Такова е и оригиналното гръцко име на тези химни: Εγκώμια επιταφίου (“възхвала при плащаницата”). Те са разделени на три части, наречени “статии” от гръцкото “στάσεις”, което сочи, че по време на изпълнението им стоим прави.
Още по-интересна е историята на българския превод на “Опело Христово”. Като оставим настрана споровете дали е по-добре да се служи на църковнославянски или на новобългарски, трябва да признаем, че този превод е сред малкото добри образци, които са в състояние да помирят привържениците на двете тези – той е и достатъчно разбираем, защото е на живия днешен език, и достатъчно дълбок и поетичен, тъй като преводачът е сторил така, щото древното звучене и смисълът на църковнославянските слова да прелеят плавно в съвременната реч.