„Дяволът се завръща с пълна сила”, пише Робер Мюшамбле и продължава: „В действителност той никога не е напускал сцената реално. Втъкан още от Средновековието в основите на европейската канава, той е придружавал всичките ѝ метаморфози. Той е интегрална част от динамизма на континента… Поради този факт той е единосъщен с промяната на европейския свят; получава стойност от едно движение, което чисто и просто е еволюцията и триумфът на човека върху земното кълбо… Следователно демонът на Запада не може да бъде свит само до обикновен мит… Което в никакъв случай не означава, че той е реален, конкретен. Колкото и да не се харесва на теолозите, чийто занаят е да твърдят точно това, историкът, чиято цел е да разбере какво разделя и свързва обществата, няма нужда от този постулат, за да оцени изключителната стойност на последствията от вярата.”[1]

Колкото и странно да изглежда, ако ползвам думите на цитирания автор, мен именно като богослов не ме дразни фактът, че историкът няма нужда от постулата за реално съществуващия зъл дух. Не ме дразни поради елементарната причина, че приложното поле на историческата наука не е идентично с богословското, макар и да имат много общи неща, а още по-малко – със схващането за Сатаната като личен дух, като паднал ангел. Това никак не ми пречи да оценя изключителната стойност на сериозното историческо изследване. Да не говорим, че тук има и още няколко неща, които следва задължително да се споменат.

Като те заболи душата и... няма отпускане, докато не звънне телефонът. Или: звънне телефонът и те заболи душата, та няма отпускане...

Някога и утехата, и мъката по този свят идеха най-често по жицата. Днес е по-различно. Мислите и думите ни напускат медния кабел и се отприщват на воля в медийния ефир. Гъмжат около нас, преминават през телата и пространството ни, роят се около главите ни в очакване да бъдат уловени и разчетени; в очакване на своето въплъщение: чрез някой екран, слушалка, микрофон.

Тревожим се за чистотата на вода, земя и въздух. А те – пълни с нашите мисли и думи, които вълнообразно постъпват, вибрират, нагнетяват се под налягане и изпълват всичко. И нищо от това, че сме се справили с мазута, отпадъците и въглеродния двуокис; нищо от това, че сме почистили морето, почвата и атмосферата, ако не сме обърнали внимание на замърсителите-помисли. Всяко отровно изпарение, всяко осквернително петно, всяка атомна гъба, всяко човешко страдание водят началото си от някаква нематериална мисъл. Заредена в нечистоплътната си безплътност, тя произвежда своя първи взрив – изречената дума, звук, сигнал, тревога, кръв и дим...

В колата сме тримата – аз, Мариан и Свилен. Пътуваме от София за Бяла Слатина и се хилим като ненормални. Смеем се, както не сме го правили от години. И не можем да се спрем. Трима бивши хевиметали, понастоящем християни. Или както казваме в Бяла Слатина – ристиени. Православни ристиени с всички произтичащи от това обстоятелство удобства и препятствия. Но не искам да говоря за вярата си. София я знаем на пръсти.

Като малки идвахме редовно до битака да си купуваме металски значки, лепнали дънки, фланелки на металика, кубинки и прочие снаряжение. Пропагандата ни беше създала илюзията, че сме бунтари. И ние се вживявахме в тази роля усърдно. Днес, когато сме на по 35, все още обичаме твърдите китарни рифове. Но от онзи „стайлинг“ са само дупките от обици по ушите ни. Всичко останало се промени.

След различни лични сътресения и пропадания, след криволичещи търсения на нещо истинно, всеки от нас по собствен път бе стигнал до християнската си същност. Беше извървял онзи път навътре и бе стигнал до мястото, откъдето се поема отговорност и след което целият свят може да побере в шепата ти. Това място е вътре в сърцето – на втората пряка завийте вляво, след това повървете в източна посока, на У образното шосе хванете леко вдясно и след три пресечки ще го видите – там е. Изглеждаме си нормално, носим дънки, маратонки, обичаме бирата и ако някой ни предизвика, ще реагираме спонтанно и ще му счупим носа.