Диоскор на Варвара говори,
на щерка си дума, нарежда:

- Варваро, дъще Варваро,
рабите ми крепост ще строят.

До самия бряг на морето
крепост за твоето девство.

Рабите ми крепост ще дигнат
на господаря по негова воля.

Повечето икони с житийни сцени на Йоаникий поп Витанов, които са запазени до днес, имат надпис от автора: “Рука Йоаникия папа Витановича от Трявна”. Освен  “подписа” на зографа в тези икони се откриват ктиторски надписи, които по правило са с по-едри букви, по-четливи. Ктиторските надписи привличат вниманието повече от дребния, трудно забележим подпис на зографа. Този специфичен за възрожденските зографи начин на “подписване” на иконата, показва верността им към Преданието на Православната църква. Ръката на зографа участва в изписването на иконата като молитвено изкуство.¹                    

Йоаникий поп Витанов е от последните представители на Витановия род в Трявна, един от най-талантливите зографи, работили в България през първата половина на 19 в. Като цяло за живота на тревненския зограф са запазени изключително малко данни. До скоро единствените сведения бяха кратката бележка в летописа на поп Йовчо за деня, месеца и годината на неговата смърт, приписката върху една руска „Ермология” и един документ споменат от Цанко Петров.

На 2 август в двора на Александровска болница в София беше осветен параклис, който се изгражда дълго с усилията на дарители и частни спомоществователи. След освещаването му той може да функционира като истински храм и в него да се извършват богослужения. Някой сигурно се чуди: за какво ѝ е на една болница параклис?

От един месец обаче малкият храм е отворен, защото в него работят иконографите, които са започнали изписването на малката църква, и тяхната ръководителка Младенка Ланджева разказва, че от сутрин до вечер в параклиса влизат хора да палят свещи и да се молят. Болницата е мястото, в което човек най-силно усеща своята немощ и необходимостта от Божия помощ. Някои идват да се помолят за себе си, мнозина – за свои роднини и близки.

През раннохристиянската епоха не е имало устойчиво празнуване на Рождество Христово. Източните църкви са припомняли за това събитие в деня на празнуването на Кръщението на Иисус Христос – на Богоявление. През 3 в. Ориген увещава християните да не празнуват рождените си дни, опирайки се на думите на праведния Йов и на пророк Йеремия, които скърбят за този ден (Иов 14:4; Иер. 20:14).

Интересът към деня на Рождеството на Спасителя е възникнал още в началото на 2 в. Климент Александрийски посочва 25 декември като деня на раждането на Спасителя. Най-напред Рождество Христово са празнували в Рим през втората четвърт на 4 в. Достигналата до нас най-древна служба за Рождество Христово учените отнасят към 5 в. През 4 в. се утвърждава празнуването на Рождество Христово и в Източните църкви. Св. Василий Велики въвежда за пръв път този празник в Кесария и в епископската си област, а от 378 г. започва да се празнува и в Константинопол. От 430 г. започват да го празнуват в Александрия.

Празникът се възприема като потвърждение на истината за въплъщението на Бога Слово, дошъл на земята в плът, за да спаси човечеството от робството на греха. Това значение на празника се съхранява и в епохата на догматическите спорове за двете природи на Иисус Христос през 4-5 в. и оказва влияние върху развитието на иконографията на Рождество Христово.

В историята на християнската литература и изкуство най-много следи от древни апокрифни сказания има за присъствието на вол и осел (магаре) в пещерата, в която се е родил Спасителят, а върху раннохристиянски саркофази се откриват осел (магаре) и бик (вол) при сцената на Рождество Христово.

През IX век и на Изток, и на Запад е много популярно следното изображение на Рождество Христово: пещера в планината, в пещерата е изобразена ясла, в яслата лежи Иисус Христос, а над Него кротко са свели глави осел и вол. Божията майка лежи на одър, с лице към зрителя. Св. Йосиф седи в дъното (или напреден план), потънал в размисъл (срв. Мат. 1:18-24).  

В Четьи-минеите на св. Димитрий Ростовски се говори, че към яслите са били привързани вол и осел, които Йосиф довел от Назарет. Върху ослето е пътувала Пресветата Дева, а волът бил каран от Йосиф за продажба на пазара, за да плати царския данък и за да се издържа по пътя и във Витлеем. Тези безсловесни животни стоели при яслите и със своето дихание съгрявали Младенеца от зимния студ, и по този начин служили на своя Владика и Творец.