Динамика е раздел от теорията на музиката, който се занимава със силата на тона. Терминът „динамика” е познат още от времето на Античната философия, заимстван от учението за механиката. Изглежда, че за първи път е въведен в музикалната теория и практика през 1810 г. от швейцарския музикален педагог Х. Г. Негели. Динамиката е основно средство за музикалното изразяване. Подобно на светлосянката в живописта, динамиката е способна да произвежда психологически и емоционални ефекти с огромна сила, да извиква образни и пространствени асоциации. Динамиката играе голяма роля в изпълнителското изкуство. Логиката на съотношение в музикалното звучене е едно от главните условия на художественото изпълнение. Нейното нарушение може да наруши музикалното съдържание.[1] Знаците, който се използват за определяне степента на силата и промените в нея, са наречени динамични знаци. Тези знаци представляват цели италиански думи, установени техни съкращения или специални графични знаци. Например такива знаци са f (форте – силно), p (пиано – тихо), mf(медзофорте – полусилно), mp (медзо пиано – полутихо), ff(фортисимо – много силно), pp (пианисимо – много тихо), crescendo (крешендо – за увеличаване силата на звучене), diminuendo (диминуендо – за намаляване силата на звучене).[2]

В 1814 г. Григорий, Хурмузий книгохранител и архим. Хрисант – най-големите познавачи на църковната музика за времето си, изработват Новия аналитичен невмен метод, който се смята за най-съвършената невмена нотационна система. Чрез този метод музикоучителите разтълкували и превели на създадената от тях система записите на творците писали до 1814 г. със старата нотация.

Интерес представлява фактът, че гърците наричат тримата учители на Новия метод от 1814 г. „благодетели на нацията”.[1] При всички случаи това е симптоматично за отношението им към византийската музика. Явно гърците смятат тази музика за своя, за свой църковно-музикален продукт. Достатъчно красноречиви са думите на издателя на Хрисантовата Голяма теория на музиката Панайотис Пелопидис: „Великото благодеяние на тримата учители обогати елинската нация”.[2]

„Човекът е повече поет, отколкото работник, и изкуството е повече неизбежност, отколкото необходимост!” – твърди Илия Бешков.* Спомнете си, че само до преди две десетилетия съвсем не беше така – човекът беше преди всичко работник, възпяван като такъв от едно изкуство по необходимост. Така става винаги, когато закрием хоризонта, през който съзерцаваме отвъдността.

В своите разсъждения схиигумения Мария споделя следното: „Фашизмът и комунизмът са като едно яйце, половината боядисано в черно, другата половина в червено и вътре е духът на Антихриста”. Та ние живеем в духа на яйцето.

Бешков, обаче, е християнин, и неговото твърдение е феноменално – парадоксално и вярно. Вярващият художник се оказва гениален мислител. Защо? Защото вижда в обратна перспектива, като през икона. Правата перспектива се оказа ограничена и невярна. Вярната е тази на Създателя. Бог няма гледна точка – Той има всички гледни точки. В Св. Писание Бог е описан като Творец на света и човека, но е описан не като конструктор, не като занаятчия и работник, а като поет „Ποιητής”, като композитор и художник. Ето защо и прозренията на Бешков са верни – човекът е сътворен по образ и подобие на Твореца, повече поет, отколкото работник – изкуството е неизбежност. „Човек, за да стане християнин – казва старецът Порфирий – трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си дебелокожи души...”.

Днес нова звезда е изгряла в небе,

показва къде е родено дете,

- Детето с божествена дивна съдба,

посочена ясно от ярка звезда.

Днес ражда Девицата своя Младенец,

полага го в ясли, във скален обор.

Той идва да стане за наш откуп Агнец,

понасяйки нашия грях и позор.