На 27 февруари отец Ангел щеше да навърши 60 години. В памет на нашия приятел, брат и духовен отец публикуваме този негов текст като жива проповед за добротата, с която той печелеше човешките сърца.

Спомените, тези странници, които вълнуват дните ни. Те прииждат тихичко в късните вечери и преминават в съня ни, донесли ни радостни или горчиви мигове. Спомените са мерило на времето. Колкото повече са те, толкова повече живот сме заграбили. Много спомени, много живот. Много живот, много радост и много тъга.

Детските спомени са всекидневните птици, които гнездят някъде дълбоко в душата ни и постоянно прелитат в ежедневието ни. Всичко е така неразгадаемо. Колко кратко е времето на детството, а после цял живот говорим за него! Затова детството е нещо мистично, което е с нас, в нашия ден чрез тях – спомените.

Една вечер преди няколко седмици бях в близък до дома ни парк с близък на сърцето ми човек. Уморени от прекарания под силен стрес ден и разменящи си с усилие някоя и друга реплика, поседнахме на една пейка. После си тръгнахме, без да се оглеждаме назад.

Едва на следващия ден сутринта се усетих, че в парка – нямаше къде другаде да е! – съм си забравил нещо твърде ценно за мен – не само като горна дреха, но и по съвсем лични, емоционални причини. А именно: зеленикав на цвят суитшърт, впрочем доста запазен и съвсем не за изхвърляне. Пътувайки из града към друго място, звъннах по телефона да споделя загубата с човека, който знае колко ценен ми е въпросният суитшърт. Човекът обърна цялата ни къща, за да провери дали все пак не е някъде там, но не беше. Тогава ми каза, че е добре да отида да проверя и в парка, на пейката. Не вярвах, че щеше да има смисъл (случвало ми се е в подобни обстоятелства да намеря забравена в парк ценна вещ, но в Германия) и все пак щях да отида – за да ми е чиста съвестта, че съм направил всичко възможно по въпроса. Междувременно обаче човекът бе решил да не губи време и да потърси суитшърта по моето описание: близо до началото на парка, на реда от пейки вдясно...

Злото винаги е еднообразно, повтарящо се и затова, в крайна сметка, скучно. Доброто, колкото и пъти да го преживяваме, е единствено – единично и неповторяемо, затова няма как да ни омръзне.

Достатъчно е да помислим за добрите, за истинските преживявания, които всеки познава – случвали ли са се някога по един и същи начин? Не е ли хубавината им до голяма степен тъкмо в това – че са неповторими? И тук нямам предвид само „историческите моменти“ в биографиите ни: когато ни връчват дипломата за висше образование; когато казваме „Да“ пред олтара; когато държим за пръв път в ръце сина или дъщерята, внука или внучката…

По месторождение литературните видове биват тукашни и другоземни. Към първите се числят народните умотворения: как да съчиняваме песни, приказки, предания и т. н. не сме от инородци се учили, създаваме ги по собствен подтик и умение, без да тръгваме от чуждородни източници, възникват на българска почва и са плод на чисто наши усилия, без съобразяване с вносни образци. Пък други видове са били наченати сред иноземци, у нас идват впоследствие и се водим по вече съществуващи нейде постижения. Такъв е примерно сонетът: поемаме го в окончателно установена рамка (задължително черинадесет стиха), която не сме ние постановили.

Към вносните литературни видове числим есето. Възниква през 1580-а във Франция с Монтеновите „Опити“. У нас го въвежда Константин Величков, „Писма от Рим“, но триста и петнадесет години по-късно, в 1895-а. Не може да се твърди, че есето е силен жанр в отечествената изящна словесност, и по брой на упражнявали го, и по равнище, и по важност за общолитературния живот. В реалсоциализма към него нямаше и помен от намек за възбрана, обаче съществуваше пренебрежение, малцина словесници му посягаха. Дали защото неговите майстори бяха на Запад, а трябваше да черпим с пълни шепи от богатия съветски опит, пък досежно есета не беше богат, там се предпочитаха очерци, та социалистическата ни есеистика по количество и качество не бе челна. С право: есето е най-свободният литературен вид и току виж си крачнал извън позволяваното от главната линия.

Пролетта дойде.

Птички запрехвърчаха по младите ясени. Тия красиви дървета с гладка кора и светлосиви петна по нея, с крехки корони и големи листа скоро щяха да цъфнат и да разнесат аромата си. Сигурно имахме нужда от него, защото в последно време навсякъде се насяха тия дървета; край пътища и реки, по слогове, в изоставените и буренясали ниви – навред.

Есента църковният двор не беше косен. Напоследък есените станаха топли и дълги. Тревата растеше до късно и напролет всичко беше за чистене.

Църковният двор буренясваше. Сред жълтия треволяк старинният храм стоеше кротко и безмълвно, като за молитва. Отдавна селото беше опустяло и църковната камбана мълчеше. Плътният ѝ, старинен глас протяжно и монотонно огласяше селото, само когато някой се споминеше. Изключение правеха два-три дни в годината – съборът на селото и някой църковен празник.