Песнопения за Неделя месопустна в изпълнение на Никола Антонов:

Върху страниците на църковно-певческата летопис откриваме имената на мнозина верни творци и изпълнители на източно-църковното пеене. Разбира се, без техния труд и отдаденост на благодатното дело на църковната музика последната би спряла да се развива и разпространява, би застинала в своите форми като музеен експонат. Но Творецът промишлява и за църковно-певческото изкуство. И изпраща „верни човеци, които ще са способни и други да научат“ (2 Тим. 2:2) как успешно да следват многовековната певческа традиция. Един от тези „апостоли“ е нашият сънародник Иван Каиков.

Иван Каиков е роден на 10 февруари 1876 г.[1] в гр. Бунар Хисар, Одринско. Учил е в певческото училище на Атанас Долапчиев. След завършване на образованието си става народен учител. Иван Каиков става член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През февруари 1898 г. Каиков се венчава[2]. Заради революционната му дейност турската власт го обвинява в противодържавие, вследствие на което в 1900 г. е изпратен на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой в крепостта Паяс кале той се връща в Лозенград. Притесняван от властта по-късно емигрира в София. Тук e назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“[3]. През 1910 г. Иван Каиков ръководи в София курс по източно църковно пеене и църковен ред, открит от взаимноспомагателното дружество на църковните служители с разрешението на Софийската митрополия[4]. През 1918 г. става учител в Константинопол и певец в екзархийския параклис. През 1932 г. е архивар в тамошната българска легация и певец в желязната църква „Св. Стефан“. През 1938 г. се пенсионира и се връща в София. Тук продължава да пее в различни храмове: „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и др.[5] Иван Каиков почива на 15 феврури 1965 г.

На 8 ноември 1948 г., в деня на своята 60-та годишнина, в двора на току-що осветената църква „Св. Димитър“ в петричкото село Коларово е убит от упор Неврокопският митрополит Борис. Убиецът е бивш свещеник, вербуван от новата комунистическа власт... През април т. г. Св. Синод на Българската православна църква сложи началото на канонизацията на митрополит Борис, който по Божи промисъл ще стане първият канонизиран новомъченик у нас. В деня на неговата памет публикуваме стихове от стихосбирката „Полети“, която той издава през 1934 г. като архимандрит, под псевдонима Ивайло Орлин. В тези стихове младият духовник разкрива огромната си жажда за красота и свобода, описва болката на страдащата душа, болезнено чувстваща оковите на злото на този свят (1 Иоан. 5:19), любовта си към природата, която проповядва Бога, самотния път на човешкия дух, стремящ се все нагоре към духовните върхове. Последните няколко стиха от „Полети“, които публикуваме тук, разкриват и острото предчувствие на бъдещия митрополит, че злото вече е неудържимо и скоро безбожието ще завладее страната. Финалният 76-ти стих на поемата звучи наистина пророчески: Мойта ранна връст – мъченишки кръст. Моят път в живота – Пътят към Голгота... 

Недостижимо откровение

Това започна някак простичко и неочаквано. Няма защо да ви казвам, че тогава дори и през ум не ми е минавала мисълта за някакво чудо… Пък и да ми е дошла на мене, грешния, подобна мисъл в главата, щях да се помъча да я пропъдя.

В манастира отслужихме литургията за Петдесетница. Обикновено веднага следва вечерната, но по устав преди вечерна трябва да се прочете също и Деветият час, като всеки ден. Това отнема обикновено десетина минути, но се пропуска в неманастирските храмове. Впрочем, разбираемо е – предстои дълга вечерна, с продължителни молитви на св. Василий Велики. В нашия манастир обаче се стараехме да правим всичко според устава.

И за да слушам Деветия час кой знае защо излязох от олтара, както си спомням, към клироса, имаше букет цветя… Четецът със спокоен речитатив напяваше псалми. По навик гледах цветята и се любувах на красотата им, която и преди, и до ден-днешен ми се струва напълно необяснима и неразбираема за ума, макар че е факт. Както читателят лесно може да забележи, бях напълно спокоен, а еднообразното четене на псалмите за Деветия час още повече допринасяше за това. И дума не можеше да става за някакъв екстаз.

И без да забележа как започна всичко, изпаднах в едно непонятно състояние… Докато гледах цветята (страх ме е дори сега да го изговоря!) аз „видях Бога“… Ще се постарая да предам на читателя какво се случи…

Той е нарисувал портрети на патриарх Неофит, дядо Назарий и картини на десетки български манастири

Художникът Димитър Димов живее и твори в Благоевград. Той е изключително талантлив майстор на живописта и портрета. Сред братството - в това число и сред десетките поклонници, духовни чеда на стареца Назарий - на Кокалянския манастир „Св. архангел Михаил” е известен просто като Митко Художника. Преди 39 години, като студент в Художествената академия, се запознава се със стареца Назарий. При завършване на академията дипломната му работа не е избрана случайно – това е портрет на дядо Назарий, рисуван на живо. Интересното е, че за осъществяването на този проект старецът се съгласява да му позира около седмица! Така се ражда известната сред братството творба „Старецът със свещника”, за която преподавателите заслужено дават отлична оценка.