(170 години от издаването на първите печатни български нотирани църковно певчески сборници на църковнославянски език)
След невмената реформа от 1814 г. на тримата музикоучители от Цариградската патриаршия (Хурмузий Книгохранител, Хрисант Мадитски и Григорий Протопсалт), нашите възрожденски музикоучители заедно с музикоучители от Гърция и Румъния стават непосредствени продължители на тяхното дело. Още през 1816 г. в Рилския манастир е въведен новият Метод и е започнало приспособяването му към спецификата на църковнославянския език. Така постепенно по нашите земи реформираната невмена нотация придобива популярност, като с нейна помощ започва нотирането на музикални произведения с църковен и светски характер.
Както е известно, османското робство задържа за дълъг период от време развитието на българския народ в културно и интелектуално отношение. Османската държава нарича балканската православна общност „рум миллет“, т.е. гръцки народ. Така българите, лишени от собствена Църква и намиращи се в подчинение на Цариградския патриарх, постепенно престават да бъдат считани за отделен народ, като това от своя страна естествено води и до постепенното западане на просветата и книжовното дело.
През време на Възраждането нашият народ започва постепенно да се освобождава от веригите на двойното си робство. Българите започват борба за самостойна родна Църква и богослужение на роден език. Липсата на нотирани църковно певчески сборници на църковнославянски език довело до това, че българите са пеели на роден език, всеки приспособявайки думите на текста по свое усмотрение по мелодиите на гръцките образци. Николай Триандафилов Сливенец е направил епохална крачка в българската църковно-певческа практика. В средата на 19 век в Букурещ той издава първите църковно-певчески сборници с песнопения на църковнославянски език. Те заменят използвания дотогава в богослужението старогръцки език.