Упрекват християните, че вярата им е твърде отчуждена от прекрасната плът на този свят, от сетивността, от красотата му. Но именно Пасхата опровергава това. При цялото си преклонение пред този свят, при целия си възторг и преклонение пред красотата му, все пак за всяко различно от християнството мислене този свят е безпомощен, чуплив и, в последна сметка, фундаментално счупен. Посред него преминава пукнатината на смъртната бездна. Неговата красота е метната като прелестен, но тънък покров над нищото. При цялото поетическо „ах“, при цялата страстност на любовта към всичко това, в основанието на „всичко това“ бива едва потискана една основоположна въздишка – това е възхваление преди очакващото ни в края на краищата „уви“. Защото „уви“ е последната равносметка на всяко и на цялото „ах“. Пред всяко и пред цялото миропоклонство стои едно „уви“, защото целият този свят, всичко негово е крайно - и следователно „уви, уви…“ прекрасно е, но „уви….“
Цялата статия: Пасхата
