Иде Рождество Христово... Щастлив и притихнал чака християнският свят. Той не иска поучения, наставления, уроци в тия дни. В сърцето му е само благодарността за Божието милосърдие. Защото Ти, Господи, не остави човека в жалкото му падение, а се погрижи за Спасението ни. То се случи преди две хиляди години и оттогава всеки миг един грешник открива някъде Христа. Иисус се ражда в него и той се ражда в Иисус, за да се издигне от дълбините на своя мрак нагоре – той, призованият, заблудената овца, сълзата в окото Божие.

Но нека споменем онези също, за които Рождество не идва, а те ни казват: “Нима в двадесет и първи век още се говори за Бога?”. Да се лиши животът на безброй поколения християни от смисъл!? Да се хвърли черна пепел върху терзанията на хиляди гениални умове и светлината в толкова благородни сърца? Безверието не ни предлага нищо, само идеята за един свят, който се разпада. Ала светът се е разпадал винаги за нихилиста – сега и преди хиляди години. Сатана му го внушава. Иска от нас да сме безотговорни. Щом няма надежда и всичко се срива безвъзвратно, остава да твърдим, че приближава краят. Каква суета, каква болна наслада... Защо тогава нихилистът се оплаква, защо се обижда непрестанно? Защо отдава такова значение на себе си, щом нищо вече няма смисъл? И така ли е наистина? Погледни това усмихнато дете, този старец, който носи мълчаливо тежестите на живота, този селянин, който стои пред плода на своя труд, тази жена, която се моли в храма...

Там, къ­де­то крис­тал­ни­те во­ди на Друш­ля­ви­ца се сли­ват с дан­те­ле­на­та пе­сен на Рил­с­ка ре­ка, там, къ­де­то зе­ле­на­та сим­фо­ния на пла­нин­с­ки­те скло­но­ве те ка­ра да се чув­с­т­ваш при­къ­тан в дла­ни­те на Гос­по­да, а син­ка­ва­та тайн­с­т­ве­ност на Ца­рев връх го­во­ри за мо­гъ­щес­т­во и веч­ност, туп­ти ед­но ог­ром­но и свя­то сър­це ­- Рил­с­ки­ят ма­нас­тир. Съ­сип­ван, ог­раб­ван, уни­що­жа­ван и опо­жа­ря­ван, той въз­к­ръс­ва ве­ко­ве на­ред ка­то вдъх­но­вен фе­никс на Пра­вос­ла­ви­е­то ­и зак­ри­ля Бъл­га­рия с бла­гос­ло­ви­я­та на своя нет­ле­нен и ве­чен Игу­мен -­ св. Иван Рил­с­ки. 

Ед­ва ли има бъл­га­рин, на как­ва­то и въз­раст да е той, кой­то не би по­же­лал да от­ве­де сво­и­те чуж­дес­т­ран­ни гос­ти пре­ди всич­ко тък­мо там. А въз­хи­ще­ни­е­то и прек­ло­не­ни­е­то на те­зи гос­ти съв­сем за­ко­но­мер­но го ка­ра да се чув­с­т­ва горд с ро­да и ис­то­ри­я­та си. 

Са­мо че Рил­с­ка­та све­та оби­тел не е ни­то ге­ог­раф­с­ка за­бе­ле­жи­тел­ност, ни­то му­зей­на ат­рак­ция, а не­що ве­ли­ко и сък­ро­ве­но ­ ка­то мъд­ра древ­на при­каз­ка, ко­я­то ни­ко­га не мо­же да из­гу­би стой­ност­та си.

“Има ли нещо по-интересно от истината?” гласи първият от прозаичните “фрагменти от паметописа на един обикновен християнин” в последната поетична книга на Калин Михайлов. Изречението е показателно за духа на цялата книга и би могло да послужи за нейно заглавие.