БОЖИЕТО БИТИЕ
Който е бил във Виена, знае бароковото здание в източния ъгъл на стария град, в стария университетски район, по диагонал на йезуитската църква. Вътре – фрески от 18 век: алегорични фигури на Науките и Добродетелите в облаци и лъчи, eдна такава мека фактура. Някога там се помещавала резиденцията на Университета, по-късно, при Франц Йосиф, била преместена на Ринг; сега там е австрийската Академия на науките, която организира в началото на 1995 г. тридневни публични четения, от които първият ден беше посветен на философски теми (в един твърде широк смисъл на думата), вторият – на теологически, а третият – на политически. Трябва да си призная, че на мен лично най-успешен ми се стори вторият, теологическият ден (най-вече заради прекрасния доклад на И. Б. Метц); но самият аз бях поканен да говоря през първия ден. Имах две причини да приема поканата. Първо, тя идваше от човек, чиято рядка доброта и топла отзивчивост заслужаваха дълбоко уважение: наричаше се Волфганг Краус, беше автор на много книги с есеистика и оглавяваше виенската писателска организация; преди известно време той, уви, напусна този свят. И второ, привличаше ме мисълта да говоря в барокова зала...
Самотата ми е участ неизменна,
Режисьор: Андрю Адамсън. 
Службата беше тържествена – беше в златокуполния централен храм, чиито силует гордо се извисяваше в зимното небе. Хората изпълваха храма, а светлината на свещите, празнично озаряваше богатата позла на олтарните икони. Псалтите, извисили гласове, заизвиваха пападическа мелодия, а димът от тамяна се стелеше на кълба в олтара. Фелоните на свещениците сияеха от блясъка на сърмата сякаш за да засенчат светлината на свещите. Митрите на епископите, увенчавайки главите им, също отбляскаха и отразяваха светлината, а мантитите им тежко падаха и се диплеха по земята. Огледах се - всичко беше така празнично, така тържествено. Повечето богомолци бяха притихнали и с възторг и умиление присъстваха на богослужбата. Ако някой не особено благочестив случайно влезеше в храма щеше да бъде грабнат и обзет от атмосферата на тази велелепа служба. Но аз не бях обзета и обхваната от тази тържественост, чувствах се не на мястото си сред тази пищност. Цялата позлата, пеене, ритуалност и показност ми се видяха суетни и ненужни. Нещо липсваше...
