На 1 септември светът отбеляза 70 години от началото на Втората световна война. Един поглед към безумието на човечеството от автора на "Малкия принц".

Драги генерале,

Скоро направих няколко полета с “П-38”. Чудесна машина. На двадесет години щях да се радвам да получа такъв подарък за рождения си ден. С болка съзнавам, че днес, когато съм на 43 години и съм летял 6500 часа по всички земни ширини, тази игра вече не ми доставя голямо удоволствие. Самолетът сега е само средство за придвижване, в случая военно. Когато на почетна за тази професия възраст се поставям в зависимост от скоростта и височината, по-скоро ме подтиква стремежът да не пропусна нито една отредена за нашето поколение неприятност, отколкото надеждата да преживея отново радостите на миналите години. Може би това е тъжно, а може би не. Навярно съм се лъгал, когато съм бил на двадесет години. През октомври 1940, когато се върнах от Северна Африка, където беше емигрирала ескадрила 2/33, захвърлиха съсипания ми автомобил в някакъв прашен гараж и открих двуколката със запрегнат кон. А с нея и растящата край пътищата трева и овцете, и маслинените дървета. Тези дървета съвсем не бяха нужни, за да пробягат със 130 километра в час зад стъклата. Виждах ги в истинския им ритъм, бавния ритъм, с който узряват маслините. Овцете вече нямаха за цел единствено да ме накарат да намаля скоростта. Те отново оживяха. Оставяха след себе си истински изпражнения и даваха истинска вълна. И тревата също беше истинска, щом като те я пасяха. Усетих как оживявам в това единствено кътче на земята, където и прахът е ароматен (несправедлив съм - в Гърция прахът е също като в Прованс). И ми се стори, че цял живот съм бил глупак.