Има ли сатанински внушения и окултни влияния в рокмузиката, съвместими ли са молитвата и рока – о. Сергий (Рибко) отговаря на въпроси на младежи за мястото на рокмузиката в живота на православния християнин

Докато подготвях настоящия материал, като своеобразно продължение на интервюто, се натъкнах в руския вестник Новые известия на следния разказ:

Рок клуб в Москва. Музикантите извиват китарите към публиката, барабанистът удря със всичка сила по чинелите, долу няколко десетки момичета и момчета протягат ръце, скачат и крещят. Изведнъж музиката затихва. В залата се разнасят възгласи: „Искаме още“. Солистът приближава до себе си микрофона и казва: „При нас на гости дойде един свещеник. Той е добър човек и иска да поговори с вас“. Публиката се смее, предполагайки, че това е шега, но на сцената наистина излиза набит човек в расо, с кръст на врата: „Искам да ви приветствам така, както се приветстваха един-другиго всички хипита от 70-те години“. Пръстите са свити в юмрук, без средния и показалеца. Виктория, победа. Залата реве, от тълпата започват да излитат ръце със същия знак. Свещеникът започва да разказва за съветските времена, за това как са пращали хората заради убежденията им в психиатрията. И за смисъла на християнството. Някой се възмущава от „религиозната пропаганда“, но започват да му шъткат: „Тихо. Нека човекът се изкаже!“. И „човекът“ се изказва. И то така убедително, че след последните му думи младежите започват да скандират „Ние сме православни, ние сме православни!“. Проповедта завършва с: „Истинският християнин и истинският рокер винаги плуват против течението!“.

Този разказ на нашия изтъкнат богослов от миналото доц. д-р архим. Евтимий (Сапунджиев) – тук, както и на други места, подписвал се само като „Дядо Е.” – е част от книгата му Златното чекръче: Разкази, изд. „Вяра и живот” (Русе, 1943). За набора на текста редакцията на „Двери.бг” изказва благодарност на г-н Георги Пърликов, преподавател в Езикова гимназия "Екзарх Йосиф І", гр. Ловеч! Запазени са до голяма степен както особеностите на българския правопис от времето на отпечатване на текста, така и старата пунктуация.

I

ДОКАТО народът се събираше на водосвет върху камънаците на върха „Св. Димитрия” и Баа-Никола и Тодор Немия раздухваха огъня за кадилницата, ние се покатерихме по околните сливи. Боже, колко красиви бяха те в жълтата есенна премяна и с подаващите се като светли очи тук-там черни сливи!

Тоя път компанията ми бяха тетевенчетата Мильо и Кольо, тази година постъпили в гимназията. Мильо беше мълчалив, а Кольо словоохотлив и с инициатива. Той беше се качил най-високо.

- Откъсни ми там, оная голяма слива! – му рекох аз, – най-напред аз я видях!

- Откъсни си я самичък, като е твоя! – рече Мильо.

- Чунки може да се качи тъй високо! – рече със смях Кольо, – не чу ли к’во разправяше завчера Рашко Грозлеков? Него малките деца го бият.