Пролетта дойде.

Птички запрехвърчаха по младите ясени. Тия красиви дървета с гладка кора и светлосиви петна по нея, с крехки корони и големи листа скоро щяха да цъфнат и да разнесат аромата си. Сигурно имахме нужда от него, защото в последно време навсякъде се насяха тия дървета; край пътища и реки, по слогове, в изоставените и буренясали ниви – навред.

Есента църковният двор не беше косен. Напоследък есените станаха топли и дълги. Тревата растеше до късно и напролет всичко беше за чистене.

Църковният двор буренясваше. Сред жълтия треволяк старинният храм стоеше кротко и безмълвно, като за молитва. Отдавна селото беше опустяло и църковната камбана мълчеше. Плътният ѝ, старинен глас протяжно и монотонно огласяше селото, само когато някой се споминеше. Изключение правеха два-три дни в годината – съборът на селото и някой църковен празник.

През 2021 г. се навършват сто години от кончината на големия и неповторим наш поет и писател Иван Вазов (9 юли 1850 – 22 септември 1921 г.). Когато научим историята на времето, в което живее той – края на османското владичество, борбите за църковна и политическа независимост и живота на младата българска държава, ще разберем, че ние не сме преживели и вероятно няма да преживеем никога подобни събития. И наистина! Дано повече никога нашият народ да не преживява потисничество и войни! Дано скърбите и неволите на осиротелите ни села и градове и множеството загинали воини през онези години да си останат действителност, която не познаваме!

Много творци споделят, че страданието ражда песни. Стихът е песен! А песента е цвете, което изниква в сърцето на човека. Най-възвишеното и, заедно с това, естествено желание на човешката душа е да възпее своя Творец. От друга страна, най-скъпата човешка придобивка е словото. Когато двете се слеят, тогава се ражда стихът, който възпява Бога. Религиозната поезия.

Доцентът от Духовната академия бай Сънчо (така бяха го нарекли тези, на които преподаваше, понеже лекциите му бяха скучни и приспивни) беше решил в края на семестъра да провери готовността на студентите си да излязат на амвона в академичния параклис. На всеки от тях беше дал тема за проповед, която да напише и произнесе.

- Я ти, Любомире, да чуем как си се подготвил! – вдигна той един висок и хилав младеж. – Каква ти беше темата?

- Върху евангелското четиво за Неделя на разслабения.

- Хайде, почвай!

- „Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?“ – започна с евангелския текст студентът. – „Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата“ – със слаб, немощен глас Любомир изговори думите на разслабения.

- По-силно, по-силно, викай! – доцентът обичаше проповедите да се произнасят с ясен и силен глас, така че пламъчетата на свещите в параклиса да потреперят.

- Защо да викам? Човекът е болен, сили няма, откъде да го извади тоя глас? – възрази Любомир.

- Ти ли ще ме учиш как се проповядва, бе, алан-коолу? – разгневи се доцентът.

Не за пръв път Любомир ядосваше своя преподавател. Още по време на студентската бригада в помощ на селското стопанство, когато доцентът, който беше командир на бригадата, направи забележка на новоизлюпения тогава студент, че бере ябълки само с една ръка, а в другата държи цигара и по този начин намалява производителността на труда, Любомир му отвърна с цитат от Евангелието, че „лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната“.

В малката квартална църква се бяха събрали десетина човека. Трима свещеници отслужваха опело. В обикновен ковчег от фазер лежеше покойникът – бивш дългогодишен учител в Семинарията. Свещениците бяха негови бивши ученици, а опечалените – семинарски учители – бивши и настоящи. Роднини липсваха. Жена му беше починала три години по-рано, а деца Бог не им бе дал. Някои негови възпитаници днес бяха митрополити, епископи, игумени на големи манастири, други – професори и доценти в богословските факултети.

- Скромно живя, скромно го и изпратихме – каза някой на връщане от гроба му. – Ако не беше толкова скромен, щеше да бъде най-малкото професор или митрополит.

- Чувал съм, – обади се друг, – че преждепочившият патриарх му предлагал навремето, преди господин Димов да се ожени, ако приеме монашество, за една седмица да извърви пътя от йеродякон до епископ, но той не склонил, понеже страдал от комплекси, че е нисък на ръст, а, според него, владиците трябвало да бъдат високи, снажни мъже.

Госпожа Парашкевова беше много вярваща жена. Ако някой си позволеше да накърни религиозните ѝ чувства, тя беше готова да го разкъса, както лъвовете разкъсвали на арената първите християни. Иначе беше твърде благонравна. Пееше и в хора на кварталната църква, но се чувстваше недооценена от диригентката – суха и коравосърдечна вдовица, уморила, както разправяха, двама съпрузи. Парашкевова смяташе, че с нейните гласови данни може да пее солата в Патриаршеската катедрала. Стига да я поканят. Само че не я канеха.

Беше винаги елегантно облечена – през зимата разхождаше снажното си тяло в палто от визон. Някой ѝ беше казал, че с това палто прилича на руска болярка. Така и се чувстваше – като болярка. Гледаше отвисоко хората, с които се разминаваше по улиците.

- Госпожо, извинете, бихте ли ми дали два лева. Не съм ял от три дни – пресрещна я брадясал мъж на нейната възраст, облечен в порядъчно кирливо яке. Тя го погледна с презрение и мълчаливо отмина. Не обичаше да я притесняват. Даваше милостиня, но когато тя реши и на когото тя пожелае. Смяташе, перифразирайки Хегел, че всеки човек има такава съдба, каквато заслужава. Иначе нейното добро и състрадателно сърце особено се умиляваше от вида на бездомните кучета. Тя им купуваше карантии, а понякога и наденици от близкия месарски магазин.