Великденското тържество е събитието с най-голямо значение за цялото човечество. Възкресение Христово се нарича още „празник на празниците” и „тържество на тържествата”. В деня на Великата Пасха Нашият Господ Иисус Христос е победил „началата и властите на тъмнината” и ни е дал възможността да придобием небесния Едем. Според протопрезвитер Александър Шмеман: „Възкресението е появата в този свят, изцяло доминиран от времето, и следователно от смъртта, на живот, който няма да има край.” [1]

Един от най-осезаемите начини да се приобщим към това Събитие през време на земния ни живот е участието ни в пасхалното богослужение. Според протойерей Сергей Булгаков „Църквата е призвана да съживява свещените възпоменания, да ги осъществява реално, така че ние да бъдем техните нови свидетели и участници.”[2] Така в Пасхалното богослужение Христос възкръсва наново[3]. Смисълът на цялото православно богослужение се съдържа в Пасха[4].

Единственото оправдание за Бог,
който не проявява солидарност със страдащото си творение
по най-конкретен начин е, че не съществува.

Тимоти Гориндж

Понякога светът изглежда възмутително. Случва се. Вярващите в Бога казват, че Бог не причинява, а допуска цялото световно зло. Обаче невярващите, а и не само те, не правят особена разлика между „допуска“ и „причинява“. Затова тези, които не вярват в Него, Го смятат, гласно или негласно, за пряк виновник за злото, макар и да не съществува.

Няма да забравя как ме гледаше една позната, докато описваше в унес някакво нещастие – като съучастник на Бога (в нейните уста – на Съдбата). Уговорката, че някои са склонни да обвиняват вярата в Бога, а не Бога променя малко неща. Вярващите са виновни, защото вярват на такъв Бог, а Бог е виновен, защото Му вярват, макар че е такъв. Дори вярващите понякога се удържат във вярата си само от респект към нея. Ангажиментите, освен всичко друго, са въпрос и на самоуважение… Така Бог носи отговорността на всесилието и за вярващи, и за невярващи. Теодицеята малко може да Му помогне. Умозрителното богооправдание граничи с обикновено богохулство. Ако Бог е всеблаг по необходимост, то това не зависи от Него. А кой е добър без да ще?

Динамика е раздел от теорията на музиката, който се занимава със силата на тона. Терминът „динамика” е познат още от времето на Античната философия, заимстван от учението за механиката. Изглежда, че за първи път е въведен в музикалната теория и практика през 1810 г. от швейцарския музикален педагог Х. Г. Негели. Динамиката е основно средство за музикалното изразяване. Подобно на светлосянката в живописта, динамиката е способна да произвежда психологически и емоционални ефекти с огромна сила, да извиква образни и пространствени асоциации. Динамиката играе голяма роля в изпълнителското изкуство. Логиката на съотношение в музикалното звучене е едно от главните условия на художественото изпълнение. Нейното нарушение може да наруши музикалното съдържание.[1] Знаците, който се използват за определяне степента на силата и промените в нея, са наречени динамични знаци. Тези знаци представляват цели италиански думи, установени техни съкращения или специални графични знаци. Например такива знаци са f (форте – силно), p (пиано – тихо), mf(медзофорте – полусилно), mp (медзо пиано – полутихо), ff(фортисимо – много силно), pp (пианисимо – много тихо), crescendo (крешендо – за увеличаване силата на звучене), diminuendo (диминуендо – за намаляване силата на звучене).[2]

В 1814 г. Григорий, Хурмузий книгохранител и архим. Хрисант – най-големите познавачи на църковната музика за времето си, изработват Новия аналитичен невмен метод, който се смята за най-съвършената невмена нотационна система. Чрез този метод музикоучителите разтълкували и превели на създадената от тях система записите на творците писали до 1814 г. със старата нотация.

Интерес представлява фактът, че гърците наричат тримата учители на Новия метод от 1814 г. „благодетели на нацията”.[1] При всички случаи това е симптоматично за отношението им към византийската музика. Явно гърците смятат тази музика за своя, за свой църковно-музикален продукт. Достатъчно красноречиви са думите на издателя на Хрисантовата Голяма теория на музиката Панайотис Пелопидис: „Великото благодеяние на тримата учители обогати елинската нация”.[2]

„Човекът е повече поет, отколкото работник, и изкуството е повече неизбежност, отколкото необходимост!” – твърди Илия Бешков.* Спомнете си, че само до преди две десетилетия съвсем не беше така – човекът беше преди всичко работник, възпяван като такъв от едно изкуство по необходимост. Така става винаги, когато закрием хоризонта, през който съзерцаваме отвъдността.

В своите разсъждения схиигумения Мария споделя следното: „Фашизмът и комунизмът са като едно яйце, половината боядисано в черно, другата половина в червено и вътре е духът на Антихриста”. Та ние живеем в духа на яйцето.

Бешков, обаче, е християнин, и неговото твърдение е феноменално – парадоксално и вярно. Вярващият художник се оказва гениален мислител. Защо? Защото вижда в обратна перспектива, като през икона. Правата перспектива се оказа ограничена и невярна. Вярната е тази на Създателя. Бог няма гледна точка – Той има всички гледни точки. В Св. Писание Бог е описан като Творец на света и човека, но е описан не като конструктор, не като занаятчия и работник, а като поет „Ποιητής”, като композитор и художник. Ето защо и прозренията на Бешков са верни – човекът е сътворен по образ и подобие на Твореца, повече поет, отколкото работник – изкуството е неизбежност. „Човек, за да стане християнин – казва старецът Порфирий – трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си дебелокожи души...”.