Това започна някак простичко и неочаквано. Няма защо да ви казвам, че тогава дори и през ум не ми е минавала мисълта за някакво чудо… Пък и да ми е дошла на мене, грешния, подобна мисъл в главата, щях да се помъча да я пропъдя.
В манастира отслужихме литургията за Петдесетница. Обикновено веднага следва вечерната, но по устав преди вечерна трябва да се прочете също и Деветият час, като всеки ден. Това отнема обикновено десетина минути, но се пропуска в неманастирските храмове. Впрочем, разбираемо е – предстои дълга вечерна, с продължителни молитви на св. Василий Велики. В нашия манастир обаче се стараехме да правим всичко според устава.
И за да слушам Деветия час кой знае защо излязох от олтара, както си спомням, към клироса, имаше букет цветя… Четецът със спокоен речитатив напяваше псалми. По навик гледах цветята и се любувах на красотата им, която и преди, и до ден-днешен ми се струва напълно необяснима и неразбираема за ума, макар че е факт. Както читателят лесно може да забележи, бях напълно спокоен, а еднообразното четене на псалмите за Деветия час още повече допринасяше за това. И дума не можеше да става за някакъв екстаз.
И без да забележа как започна всичко, изпаднах в едно непонятно състояние… Докато гледах цветята (страх ме е дори сега да го изговоря!) аз „видях Бога“… Ще се постарая да предам на читателя какво се случи…