Елеонора Караиванска работи повече от двадесет и пет години в областта на християнското изкуство – иконопис и храмова стенопис. Завършва средното си образование в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“ – гр. София, а след това и Художествената академия „Николай Павлович“, където се дипломира като магистър по стенопис в класа на проф. Тома Върбанов. Непосредствено след завършването си участва в екипа на професора си по изписване на два храма. Самостоятелната ѝ изява в храмовото пространство започва с изписването на храм „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“ в София през 2009 г., където работи с екип от колеги – Вера Върбанова, Ясен Иванчев, Петър Николов и Галин Паскалев. Ръководи проекта по изписване на  храм „Св. вмчк Мина“ в с. Каленовци, общ. Годеч, и параклиса „Св. Йоан Рилски“ към Минно-геоложкия университет в София. Работи в областта на иконописта от студентските си години. Изписала е олтарните икони в храмовете „Преображение Господне“ и „Св. Георги Победоносец“ в София. Нейни икони могат да се видят в храм „Св. Богородица – Живоприемен източник“ в кв. „Подуяне“, в академичния параклис „Св. Климент Охридски“ в Богословския факултет на СУ и много други храмови и обществени пространства, в частни колекции у нас и в чужбина. Член е на СБХ – секция „Монументални изкуства“. От 2016 г. води курс по иконопис към Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

 „Художникът закача акъла си на стената“

Дечко Узунов 

В академията, в специалност „Стенопис“, имахме двугодишно обучение по иконография, където изучавахме основите на иконографията, иконописта и стенните техники. Преподаваше ни един от изявените майстори в храмовата стенопис тогава – Асен Гицов, който наистина гореше в тази материя и този негов заряд успя да ме докосне. Изключително силно ме провокира технологията на иконата с нейната прецизност, древните рецепти за грундиране, лакови покрития и изобщо цялата патинирана мистика, с която това непознато за мен изкуство ме очарова. Занимавах се с голямо въодушевление, макар в същото време да имах оскъдни знания и възможности и никаква богословска подготовка. По-късно установих за себе си, че именно чрез иконописта Бог ме намери и въведе постепенно в християнството. След няколко години механична работа осъзнах, че ако ще се занимавам сериозно с иконопис, е необходимо да се задълбоча не само в технологията, но и в съдържанието.

На цялата тази параноя ще противопоставим една красива реч на отец Епифаний Теодоропулос. Цитира я на помена за него в залата на Парнасос един монах, който е живял десетилетия до него.

− Поначало отец Епифаний уважаваше безусловно мнението дори на най-малкото от духовните си чада – каза монахът. – Свободно подлагаше на нашата преценка всеки текст, който пишеше, вземаше под внимание нашите забележки и го усъвършенстваше или накрая коренно го променяше. В най-тесния кръг от духовни чада поставяше като духовно условие да му казваме недостатъците или неправилните действия и ни обясняваше това с простичкото съждение: „Длъжни сте да ме надзиравате с любовта си на духовни чада, за да се поправям и аз и да не остана непоправен, а значи и отговорен пред Бога и уязвим пред враговете си, които биха използвали моите недостатъци, за да ме поразят”.

Имах още един подобен опит с расоносец, заемащ висок църковен пост, при когото се изповядах няколко пъти. След изповедта той ме попита:

Говорих непрекъснато и настоятелно на народа, но той не откликна: И рекох си: това са, може би, сиромаси; те са глупави, защото не знаят пътя Господен, закона на своя Бог. Ще ида при големците и ще поговоря с тях, защото те знаят пътя Господен, закона на своя Бог. Но те не ми обърнаха внимание. Бяха по-лоши дори. Не искаха да се занимават с Бога.

Пророк Йеремия

Една монахиня дойде веднъж в Синай. Там попадна на един йеромонах от движението „Зои“, който заради традицията в неговата организация се отнасяше към нея грубо и невъзпитано. Според членовете от „Зои“ (и според много монаси) жената носи дявола в себе си, затова той я ругаеше, мислейки, че всъщност говори на дявола. Много пъти се питах как тази жена понася безропотно това унижение. Беше много тъжно да гледаш някого с потъпкано достойнство и унизена личност.

Виждал съм гърци и по-специално гъркини как се шокират и пребледняват при вида на деца в Кайро, ровещи в боклука за храна.[1] Но унижението на тази монахиня би трябвало да предизвиква още по-голям шок. До днес продължавам да се питам каква е тази сила, която подчинява жената по толкова унизителен начин на някой свещеник или монах? Когато я попитах: „Щом се държи с теб така, защо продължаваш да се изповядваш при него?“, тя ме погледна учудена и каза: „Ама той е моят духовен отец!“ Напомни ми събитията от времето след падането на хунтата, когато жените се бяха влюбили в насилниците и мъчителите си и отиваха в съда като свидетели на защитата...

Справедливост в крайна сметка въздаде една шведка, съпруга на шведския посланик в Кайро. Бяхме я кръстили в православната вяра в Синай − нея, двете ѝ дъщери и сина ѝ. (Днес голямата ѝ дъщеря е една от най-добрите монахини в Есекс).

В памет на монах Михаил (+ 4 февруари 2022)

и преводачката Анна Фуцкова (+ 14 декември 2023)

„Има два случая, когато е позволено да се обсъжда чуждата постъпка, а именно: когато е необходимо да се посъветваш с хора, които имат опит в това, как да се помогне на съгрешилия, и още − когато трябва да се предпазят другите, които поради незнание могат да бъдат в общение с такъв човек, считайки го за добър. Тогава, както апостолът ни съветва, трябва да общуваме с него (2 Солун. 3:14). А който без такава необходимост говори каквото и да е за другиго в негово отсъствие, с цел да го очерни, той е клеветник, даже и да казва истината”.

„Самата нагласа прави думите осъждащи“

Свети Василий Велики, „Монашески правила“

Темата, за която ще говорим, е сред най-чувствителните (тъй като от това зависят много неща в духовния ни живот) и най-болезнените, защото злоупотребата с нея и изкривяването ѝ в църковния живот е огромно. Като цяло човек е склонен да бъде безотговорен, да се остави на течението на традицията, да избягва задълженията и мечтае да намери някой, комуто да повери собствеността, а и личността си, и който да удовлетворява всичките му нужди. Отговорното отношение и сериозното обсъждане на важните проблеми в личния ни живот изисква да притежаваме достатъчен психологичен резерв, така че след като изразходваме една значителна част от него в решаването на проблемите си, накрая все пак да имаме силите да изкараме деня си спокойни и усмихнати.

Трудно е да се занимаваме със слабите си места. А ако бъдем и откровени в това си начинание, тогава ще бъде и унизително, понеже самокритиката според Светите Отци е идентична с добродетелта на срама от себе си (от гръцк. μέμφεται εαυτόν, първа степен на смиреномъдрието, бел. р.). Да се занимаваме с другите обаче е хем лесно, хем приятно. Лесно, защото като нация никога в историята си не сме познали самокритиката [1]. Чувал съм на конференции англичани, германци да отправят саркастични забележки към самите себе си и с лекота и интелигентно да се самоиронизират по един наистина впечатляващ начин. Каква голяма добродетел и признак на истинска култура е това! Как тогава гъркът, комуто липсва истинската култура, да покаже скромност? Единственият изход за новогърците е да постигат смиреномъдрие, ако пребивават в здрава църковна среда, в Христовата Църква − тази истинска велика добродетел, която не е резултат на култура и в сравнение с която възпитаните европейци изглеждат като варвари. Но откъде да се вземе в църковните среди стремеж към смиреномъдрие?

Би трябвало да поясним защо освен че е лесно, е и толкова приятно да се занимаваме с другите. Чувстваме се добре, защото това подхранва егоизма ни. Нравите в гръцкото общество учат гърците да градят личността си около егоизма. Ако някой се почувства засегнат, последното, което ще си помисли, е дали пък не са му казали истината и не трябва ли да поправи нещо в себе си. Единственото, което го интересува, е да спаси егото си и да не загуби „достойнството” си.