За св. Йоан Лествичник: Слава на стиховните, гл. 2 / музика: Жеко Павлов

(Εἰς τὸν Στίχον, Δόξα… Τοῦ Ὁσίου Πατρὸς ἡμῶν Ἰωάννου, τοῦ Συγγραφέως τῆς Κλίμακος. Ἦχος β’,  Ἰδιόμελον)

Τὸν ἐπὶ γῆς Ἄγγελον, καὶ ἐν οὐρανοῖς ἄνθρωπον Θεοῦ, τοῦ κόσμου τὴν εὐκοσμίαν, τὴν τρυφὴν τῶν ἀγαθῶν καὶ τῶν ἀρετῶν, τῶν Ἀσκητῶν τὸ καύχημα Ἰωάννην τιμήσωμεν· πεφυτευμένος γὰρ ἐν τῷ οἴκω τοῦ Θεοῦ, ἐξήνθησε δικαίως, καὶ ὡσεὶ κέδρος ἐν ἐρήμῳ ἐπλήθυνε τὰ ποίμνια Χριστοῦ, τῶν λογικῶν προβάτων, ἐν Ὁσιότητι καὶ δικαιοσύνῃ.

Да почетем Йоан – ангел на земята и Божи човек на небесата, благоукрашение за света, наслада за добрите, похвала за добродетелите на подвижниците, защото беше засаден в Божия дом и процъфтя праведно, и като кедър в пустинята умножи (Пс. 91:13) чрез святост и правда стадата на разумните Христови овце.

На земли ангела, / и на небесех человека Божия, / мира благоукрашение, / наслаждение благих, / добродетелей постнических похвалу, Иоанна почтим: / насажден бо в дому Божии, процвете праведно, / и яко кедр в пустыни умножи стада Христова словесных овец, / в преподобии и правде.

Хората, които обичат това, което правят, заслужават уважението ни - независимо дали са художници, спортисти, архитекти, журналисти, певци... Музикоучителят Жеко Павлов е именно такъв човек и за това свидетелстват различни факти от живота му. 

Хората, които обичат профеьсията си, ще останат за поколенията, ще бъдат открити като стари съкровища, заровени в пластовете на времето. Те дори се превръщат в част от всяко настояще във всяко време. На днешния ден, 25 март, е роден Жеко Павлов. През юли се навършват 90 години от смъртта му.

Жеко Павлов е един от талантливите изпълнители на източното църковно пеене, което е „плод на вековния принос на светоотеческата традиция” и е с „изключителни качества и значение за Църквата”[1], положил неуморен труд за прослава на Бога.

Песнопения за Неделя месопустна в изпълнение на Никола Антонов:

Върху страниците на църковно-певческата летопис откриваме имената на мнозина верни творци и изпълнители на източно-църковното пеене. Разбира се, без техния труд и отдаденост на благодатното дело на църковната музика последната би спряла да се развива и разпространява, би застинала в своите форми като музеен експонат. Но Творецът промишлява и за църковно-певческото изкуство. И изпраща „верни човеци, които ще са способни и други да научат“ (2 Тим. 2:2) как успешно да следват многовековната певческа традиция. Един от тези „апостоли“ е нашият сънародник Иван Каиков.

Иван Каиков е роден на 10 февруари 1876 г.[1] в гр. Бунар Хисар, Одринско. Учил е в певческото училище на Атанас Долапчиев. След завършване на образованието си става народен учител. Иван Каиков става член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През февруари 1898 г. Каиков се венчава[2]. Заради революционната му дейност турската власт го обвинява в противодържавие, вследствие на което в 1900 г. е изпратен на заточение в Мала Азия. След седем години затворнически престой в крепостта Паяс кале той се връща в Лозенград. Притесняван от властта по-късно емигрира в София. Тук e назначен за певец в храма „Св. Седмочисленици“, а след това и в „Св. Софѝя“[3]. През 1910 г. Иван Каиков ръководи в София курс по източно църковно пеене и църковен ред, открит от взаимноспомагателното дружество на църковните служители с разрешението на Софийската митрополия[4]. През 1918 г. става учител в Константинопол и певец в екзархийския параклис. През 1932 г. е архивар в тамошната българска легация и певец в желязната църква „Св. Стефан“. През 1938 г. се пенсионира и се връща в София. Тук продължава да пее в различни храмове: „Св. Седмочисленици“, „Св. Софѝя“, „Св. Неделя“, „Св. Георги“ и др.[5] Иван Каиков почива на 15 феврури 1965 г.

На 8 ноември 1948 г., в деня на своята 60-та годишнина, в двора на току-що осветената църква „Св. Димитър“ в петричкото село Коларово е убит от упор Неврокопският митрополит Борис. Убиецът е бивш свещеник, вербуван от новата комунистическа власт... През април т. г. Св. Синод на Българската православна църква сложи началото на канонизацията на митрополит Борис, който по Божи промисъл ще стане първият канонизиран новомъченик у нас. В деня на неговата памет публикуваме стихове от стихосбирката „Полети“, която той издава през 1934 г. като архимандрит, под псевдонима Ивайло Орлин. В тези стихове младият духовник разкрива огромната си жажда за красота и свобода, описва болката на страдащата душа, болезнено чувстваща оковите на злото на този свят (1 Иоан. 5:19), любовта си към природата, която проповядва Бога, самотния път на човешкия дух, стремящ се все нагоре към духовните върхове. Последните няколко стиха от „Полети“, които публикуваме тук, разкриват и острото предчувствие на бъдещия митрополит, че злото вече е неудържимо и скоро безбожието ще завладее страната. Финалният 76-ти стих на поемата звучи наистина пророчески: Мойта ранна връст – мъченишки кръст. Моят път в живота – Пътят към Голгота...