„За мира на целия свят, за благопреуспяване на светите Божии църкви и за единението им на Господа да се помолим…“, отправяше възгласа си отец Ипомоний по време на Великата ектения.
А по света цареше мир вече повече от година. Но този мир не носеше радост. Ипомоний си спомни колко бързо се беше развило всичко. И колко неочаквано за всички. Дори и за онези, които се готвеха и предричаха края на света…
Отецът беше сред малцината, които имаха шанса да оцелеят. Спаси го това, че в Енорийския център под храма беше избил някакъв теч, който той и клисарят бай Михал бяха отишли да прегледат и, ако могат, поне временно да запушат. Тези шест подземни метра ги бяха спасили от ударната вълна. В един-единствен миг отец Ипомоний загуби всичко, което притежаваше – семейството си, близките, целия си дотогавашен живот. Дори непоколебимата му вяра беше подложена на множество съмнения и изпитания, с които отецът самотно и болезнено се бореше. Двадесетимата оцелели от градчето някак инстинктивно се бяха насочили към храма – не знаеха къде другаде могат да отидат.