Пър­ви­ят кон­такт с про­за­та на Бер­на­нос чес­то оза­да­ча­ва или ос­та­вя смът­но­то впе­чат­ле­ние за не­що заб­ра­ве­но, но си­гур­но и поз­на­то. Та­ка не­лов­ко се чув­ства чо­век, ко­га­то си да­де смет­ка, че раз­го­во­ри и съ­би­тия, на ко­и­то е свик­нал да при­със­тва по на­вик, ви­на­ги са оз­на­ча­ва­ли не­що важ­но. До­се­гът с ис­тин­ски­те не­ща не­ряд­ко се оказ­ва сму­ща­ващ, тъй ка­то очак­ва от нас и от­каз­ва да се раз­крие без учас­тие. Всъщ­ност вну­­ше­ни­я­та от ис­то­ри­и­те на Бер­на­нос и сре­щи­те с не­го­ви­те ге­рои не са по-не­о­чак­ва­ни и про­ти­во­ре­чи­ви от са­ма­та ре­ал­ност, но не са и по-мал­ко зав­ла­дя­ва­щи от усе­та за нея.

Под слън­це­то на са­та­на­та e вероятно най-по­пу­ляр­на­та кни­га на Жорж Бер­на­нос. То­ва е пър­ви­ят му ро­ман (1926 г.), пос­лед­ван от по­ре­ди­ца ори­ги­нал­ни и за­дъл­бо­че­ни кни­ги, ко­и­то се от­кро­я­ват сред на­пи­са­но­то меж­ду две­те вой­ни и спе­чел­ват на ав­то­ра си сла­ва­та на един от най-го­ле­ми­те френ­ски ли­те­ра­то­ри на 20 ­в., често сравняван с До­сто­е­в­ски. Ко­га­то се по­я­вя­ва кни­га­та, Бер­на­нос е ве­че на тридесет и осем, за­вър­шил е йе­зу­ит­ски ко­леж, ли­те­ра­ту­ра и пра­во, бил е жур­на­лист в кон­сер­ва­тив­но ро­я­лис­тко из­да­ние (Нор­манд­­ски аван­гард), во­ю­вал е ка­то ка­ва­ле­рист доб­ро­во­лец през Пър­ва­та све­тов­на вой­на, а след нея е пъ­ту­вал дъл­го ка­то ин­спек­тор в зас­тра­хо­ва­тел­на ком­па­ния. Зре­лос­тта и ус­пе­хът на ро­ма­на оче­вид­но са плод на раз­но­об­ра­зен жи­тей­ски опит и на про­дъл­жи­тел­но и про­ти­во­ре­чи­во ду­хов­но раз­ви­тие. Явна е и ро­ля­та на зна­чи­тел­на­та пуб­ли­цис­тич­на прак­ти­ка на Бер­на­нос, към ко­я­то той се връ­ща и по-къс­но, съз­да­вай­ки за­бе­ле­жи­тел­ни пам­фле­ти и от­дав­на над­жи­ве­ли вре­ме­то си по­ле­мич­ни ста­тии. Ху­до­жес­тве­ни­те дос­той­нства на не­го­ва­та про­за бър­зо по­лу­ча­ват приз­на­ние и прив­ли­чат прес­тиж­ни наг­ра­ди, меж­ду ко­и­то Го­ля­ма­та наг­ра­да за ро­ман на Френ­ска­та ака­де­мия (за Днев­ни­кът на един сел­ски све­ще­ник – 1936 г.). Вто­ра­та го­ля­ма лю­бов на Бер­на­нос – пуб­ли­ци­сти­ка­та, съ­що ос­та­вя за­бе­ле­жи­тел­ни пло­до­ве. Не­го­ви­те ста­тии, пам­фле­ти и лек­ции не­из­мен­но при­ко­ва­ват вни­ма­ни­е­то на ши­ро­ка а­у­ди­то­рия и спе­чел­ват ува­же­ни­е­то и на идей­ни­те му про­тив­ни­ци. За­ра­ди лю­би­те­ли­те на ин­те­рес­ни би­ог­ра­фич­ни под­роб­нос­ти би тряб­ва­ло да се спо­ме­нат и кон­так­ти­те на Бер­на­нос с бив­шия му съ­у­че­ник ге­не­рал дьо Гол, про­ва­ле­на­та му фер­мер­ска ини­ци­а­ти­ва в Бра­зи­лия, ра­зо­ча­ро­ва­ни­е­то от ду­хов­на­та ат­мос­фе­ра на след­во­ен­на Фран­ция, пре­диз­ви­ка­ло пов­тор­но­то ѝ на­пус­ка­не в пос­лед­ни­те го­ди­ни на жи­во­та му, а мо­же би и не­го­ви­те шест де­ца от бра­ка му с по­том­ка на Жа­на д’Арк.