Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (12 Votes)

l_506.jpgИ видя Бог всичко, що създаде,
и ето, беше твърде добро.
(Бит. 1:31)

Присъщо на човека е да цени прекрасното. Душата ни се нуждае от красота и я търси. Цялата човешка култура е пронизана от стремежа към красота. Библията също свидетелства, че в основата на света стояла красотата, и човекът изначално бил причастен към нея. Прогонването от рая – е образ на изгубената красота, разрив на човека с красотата и истината. Веднъж изгубил наследството си, човек жадува да го придобие отново. Историята на човечеството може да бъде представена като път от изгубената красота към търсената красота, по този път ние се осъзнаваме като участници в Божието домостроителство. Излизайки от прекрасния Едем, символизиращ чистото природно състояние до грехопадението, човекът се завръща в града-градина – Небесния Йерусалим, “нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж” (Откр. 21:2). И този последен образ – е образ на бъдещата красота, за която е казано: “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9).

4.7727272727273 1 1 1 1 1 Rating 4.77 (22 Votes)
ip_right_bg.jpgКак­во ли ста­на с меч­та­та на чо­ве­чес­т­во­то, ма­ши­ни­те да по­е­мат це­лия те­жък фи­зи­чес­ки труд и за хо­ра­та да ос­та­нат са­мо въз­ви­ше­ни ин­те­лек­ту­ал­ни и ду­хов­ни за­ни­ма­ния? Не знам ко­га се е по­я­ви­ла та­зи меч­та: в епо­ха­та на ин­дус­т­ри­а­ли­за­ци­я­та или във въ­об­ра­же­ни­е­то на ня­кой пи­са­тел-фан­таст, но в го­ди­ни­те на мо­е­то дет­с­т­во мно­го се го­во­ре­ше и се пи­ше­ше на та­зи те­ма. Се­га ка­то че ве­че не се го­во­ри за нея, въп­ре­ки че дос­та нап­ред­нах­ме в то­ва от­но­ше­ние.

Поч­ти ця­ло­то про­из­вод­с­т­во е ав­то­ма­ти­зи­ра­но и ком­пю­тъ­ри­зи­ра­но: сел­с­кос­то­пан­с­ка­та ра­бо­та, ле­ка­та и теж­ка­та про­миш­ле­ност, до­мо­ве­те ни се на­пъл­ни­ха с как­ви ли не “до­маш­ни по­мощ­ни­ци”, но при то­ва жи­во­тът ни май не ста­на ни­то по-спо­ко­ен, ни­то по-смис­ле­но жи­вян, ни­то по-ду­хо­вен. За­що ли?

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)

Христо Кодов В разгара на лятото, някак незабелязано за мнозина, отбелязваме четвърт век от кончината на изтъкнатия български учен проф. Христо Кодов. Всепризнат и у нас, и в чужбина славист и литературен историк, специалист по кодикология и палеография, проф. Кодов остава в паметта на поколения българи със своята огромна ерудиция, с пословичното си трудолюбие и неизменна отзивчивост към колеги и приятели. Но той има запазено място и в летописите на Българската православна църква, с която остава свързан през целия си живот и до самия край на дните си.

Роден на 15 (28) август 1901 г. в Калофер, той прекарва детството си в Истанбул. В мултикултурната и мултиезична среда на световната столица за първи път се появяват неговите интереси към необятните дебри на езикознанието. Завърнал се в родината през 1916 г., на следващата година той постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва през 1923 г., след което – до 1927 г. – следва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През време на обучението си бъдещият славист слуша лекции при изтъкнати наши филолози като Беньо Цонев, Любомир Милетич, Йордан Иванов, д-р Иван Шишманов и Боян Пенев. Ключова роля за формирането му като езиковед има световноизвестният Стефан Младенов, който насочва младия учен към проблемите на сравнителното индоевропейско езикознание. Обучението си Христо Кодов завършва с кратка специализация в Полша, където има възможността да се запознае с научните достижения на най-добрите представители на Краковската школа. Друга фигура, макар и от по-късно време, която изиграва важна роля в изграждането на Христо Кодов като специалист, е прочутият Маню Стоянов, който през 60-те години привлича Кодов за съвместна работа по описа на славянските ръкописи в Народната библиотека.

4.4375 1 1 1 1 1 Rating 4.44 (80 Votes)
Св. Бо­го­ро­ди­ца Оди­гит­рия от Рил­с­кия ма­нас­тир

 Ста­рин­на чу­дот­вор­на ико­на с 32 че­ти­ри­ъ­гъл­ни прег­рад­ки с мо­щи на све­тци. В гор­на­та й част има над­пис “Оди­гит­рия” (Пътеводителка). Има ос­но­ва­ния да се счи­та, че пър­во­на­чал­но иконата е би­ла соб­с­т­ве­ност на  знат­на фа­ми­лия или ма­нас­тир. Ста­ро пре­да­ние уве­ря­ва, че е би­ла по­да­ре­на на Рилския ма­нас­ти­р от сес­т­ра­та на цар Иван Шиш­ман, така наречената „Ма­ра бя­ла бъл­гар­ка”, же­на на сул­тан Му­рад І (1319-1389). Потози начин, на­ред с ре­ли­ги­оз­на­та си стой­ност ка­то хрис­ти­ян­с­ка све­ти­ня, тя до­би­ва и ис­то­ри­чес­ко зна­че­ние, свър­з­ва се с бъл­гар­с­ка­та на­род­на съд­ба.

На­ми­ра се в специален ико­нос­тас при тре­та­та ко­ло­на на го­ля­ма­та манастирска цър­к­ва. Цен­но сък­ро­ви­ще на св. Рил­с­ка оби­тел, тя се па­зи ви­на­ги зак­лю­че­на. Са­мо на го­ле­ми праз­ни­ци, при ма­со­во по­се­ще­ние, след св. Ли­тур­гия с нея се пра­ви тър­жес­т­ве­на ли­тия. Из­ли­за се от Дуп­ниш­ки­те пор­ти, оби­ка­ля се юго­из­точ­на­та стра­на на ма­нас­ти­ра и се вли­за през Са­мо­ков­с­ки­те пор­ти. В нар­ти­ка­та на цър­к­ва­та игу­ме­нът от­с­луж­ва мо­ле­бен с во­дос­вет. Мно­жес­т­во­то ми­на­ва на пок­ло­не­ние пред ико­на­та, след ко­е­то пак я зак­люч­ват.

4.952380952381 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (21 Votes)
/въз основа на иконите му за възрожденските църкви в кюстендилските села Ваксево и Трекляно/ 
 
"В своя творчески път, преминал в бурно време, Никола Образописов търси да удовлетвори стремежа си към по-свежо, по-човечно и народно изкуство, както и  да изяви всички въжделения на самобитната си личност. Обзет от жизнерадост, която расте с надеждата за свобода и за по-добри бъднини на народа, той твори откровено и чистосърдечно. Неговото изкуство е не само просто по същност, но и достъпно. От него лъха висока нравственост и хуманизъм ...”. Тези думи Евдокия Петева – Филова1 пише в заключението на единственото до днес самостоятелно изследване, посветено на личността и творчеството на един наистина забележителен с дарбата и с новаторските си търсения български възрожденски майстор – НИКОЛА ОБРАЗОПИСОВ.

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)