Самотата ми е участ неизменна,условие от Бог за вечността,
за да смири душата ми надменна
и я направи годна за Христа.
Скръб не една се пази във сърцето,
аз вярвам смисъл има и в това,
да се смири пред Бога и небето
обогатено с вечните слова.
Но има и утеха за тъгата,
блажено островче сред бурното море,
вярата, спасяваща душата,
преди завинаги да млъкне и замре.
Духът ми се, чрез нея обновява
и следва пак решително Христа,
Който кротко в тишина го възкресява
и прави го устойчив пред смъртта.
И в себе си приемам лъч надежда,
осветена от Божий благослов,
която мигновено ме отвежда
до Истината, наречена Любов.
Режисьор: Андрю Адамсън. 
Службата беше тържествена – беше в златокуполния централен храм, чиито силует гордо се извисяваше в зимното небе. Хората изпълваха храма, а светлината на свещите, празнично озаряваше богатата позла на олтарните икони. Псалтите, извисили гласове, заизвиваха пападическа мелодия, а димът от тамяна се стелеше на кълба в олтара. Фелоните на свещениците сияеха от блясъка на сърмата сякаш за да засенчат светлината на свещите. Митрите на епископите, увенчавайки главите им, също отбляскаха и отразяваха светлината, а мантитите им тежко падаха и се диплеха по земята. Огледах се - всичко беше така празнично, така тържествено. Повечето богомолци бяха притихнали и с възторг и умиление присъстваха на богослужбата. Ако някой не особено благочестив случайно влезеше в храма щеше да бъде грабнат и обзет от атмосферата на тази велелепа служба. Но аз не бях обзета и обхваната от тази тържественост, чувствах се не на мястото си сред тази пищност. Цялата позлата, пеене, ритуалност и показност ми се видяха суетни и ненужни. Нещо липсваше... 
Уводни думи
„Ликувай твърде, дъще Сионова, тържествувай, дъще Йерусалимова! Ето, твоят Цар идва при теб. Праведен и спасяващ е Той, кротък и яздещ на осел, т. е. на малко осле, син на подярeмница” (Зах. 9:9)
