Православната едногласна музика е древната песенна форма на богохваление, употребявана в християнските храмове. Тя е „плод на вековния принос на светоотеческата традиция” и е с „изключителни качества и значение  за Църквата.”[1] Съществен елемент от спецификата на тази музика представлява исонът.  

Понятието исон ( ίσον – равен) в едногласната църковна музика има две значения.

1) Знак с количествена характеристика[2], използван в невмената нотация.

2) Особен вид пригласяне в източното църковно пение.

Знакът исон е част от съвременната невмена нотационна система[3]. Както е видно и от името му – този знак не води нито до издигане, нито до спускане на мелодическия ход, а го задържа на онова положение, на което го е оставила предшестващата нота. В издадения през 1848 г. от Николай Триандафилов първи български печатан учебник по църковна музика „Гледало ради словено-болгарската нине новонапечатана псалтика" името на знака е преведено като „равнение”[4]. Още през 14 в. знакът исон оглавява невмените знаци, наречени „емфона” (emрfona), показващи интервалния ход на песнопението. Знакът исон владее „над всички други знаци, както Бог владее над цялото творение.”[5] Тази образна трактовка на исона е плод на символичния език на средно-късновизантийската нотация, обвързан с идеите на исихазма. Според средновековен трактат на Михаил Влемид от 13 в., посветен на хирономията[6], знакът исон символизира (се хирономисва) по образа на Св. Троица. В трактата се казва: „както св. Троица е триединна – нито баща, нито син, нито Св. Дух, по същество божества, равни помежду си, така и исонът се пее равно, без повишаване или понижаване на гласа”[7]. Тук е направено алегорическо тълкувание на знака исон, свързано с централния догмат на Църквата – този за Св. Троица. „По мнение, изложено в кодекс Lavra 1656, исонът е изпълнявал такава функция, каквато буквата алфа сред буквите.”[8]

Музиката съпътства човека във всекидневните му мигове на радост, възхищение, труд, скръб и тъга. От древната история на Църквата е ясно, че още в зората на християнството песнопенията са неотменна част от богослужебните събрания на вярващите. Св. Йоан Златоуст казва, че „нищо друго така не възвишава и не окриля душата, не я откъсва от земята, не я избавя от игото на плътта, не я разполага да мъдърствува и да презира всичко житейско, както хармоничното пение и стройно съставената божествена песен!”.[1]

Източно-църковната музика е древната песенна форма на богохваление, употребявана в християнските храмове. Тя се нарича още византийска музика, тъй като разцветът й е по време на съществуването на Византийската империя (330-1453). Под византийска музика се разбира също така и поствизантийската и новогръцката църковна музика. Тази музика е позната още като източно-църковно пеене, псалтикийно пеене, псалтика. Без да претендира за изчерпателност настоящата статия представя някои от основните характеристики на източно-църковната музика.

От историята на източното църковно-музикално изкуство са известни имената на много наши вдъхновени музикотворци като Йоасаф Рилски Втори, отец Неофит Рилски, Николай Триандафилов, хаджи Ангел Иванов Севлиевецът, Димитър Златанов Градоборчето, Никола Златарски, архимандрит Калистрат Зографски, Йоан Хармосин Охридски, Тодор Икономов, Петър Сарафов, Жеко Павлов, Иван Каиков, Петър Динев, Тодор Ценков и др.

Повечето от тях са били не само изкусни певци и музикоучители, но са оставили и свое църковно-песенно творчество. Между тези многозаслужили дейци на олтара на родната ни църква, намира лично място и музикоучителят Манасий Поптеодоров (1860-1938 г.).

Великденското тържество е събитието с най-голямо значение за цялото човечество. Възкресение Христово се нарича още „празник на празниците” и „тържество на тържествата”. В деня на Великата Пасха Нашият Господ Иисус Христос е победил „началата и властите на тъмнината” и ни е дал възможността да придобием небесния Едем. Според протопрезвитер Александър Шмеман: „Възкресението е появата в този свят, изцяло доминиран от времето, и следователно от смъртта, на живот, който няма да има край.” [1]

Един от най-осезаемите начини да се приобщим към това Събитие през време на земния ни живот е участието ни в пасхалното богослужение. Според протойерей Сергей Булгаков „Църквата е призвана да съживява свещените възпоменания, да ги осъществява реално, така че ние да бъдем техните нови свидетели и участници.”[2] Така в Пасхалното богослужение Христос възкръсва наново[3]. Смисълът на цялото православно богослужение се съдържа в Пасха[4].

Единственото оправдание за Бог,
който не проявява солидарност със страдащото си творение
по най-конкретен начин е, че не съществува.

Тимоти Гориндж

Понякога светът изглежда възмутително. Случва се. Вярващите в Бога казват, че Бог не причинява, а допуска цялото световно зло. Обаче невярващите, а и не само те, не правят особена разлика между „допуска“ и „причинява“. Затова тези, които не вярват в Него, Го смятат, гласно или негласно, за пряк виновник за злото, макар и да не съществува.

Няма да забравя как ме гледаше една позната, докато описваше в унес някакво нещастие – като съучастник на Бога (в нейните уста – на Съдбата). Уговорката, че някои са склонни да обвиняват вярата в Бога, а не Бога променя малко неща. Вярващите са виновни, защото вярват на такъв Бог, а Бог е виновен, защото Му вярват, макар че е такъв. Дори вярващите понякога се удържат във вярата си само от респект към нея. Ангажиментите, освен всичко друго, са въпрос и на самоуважение… Така Бог носи отговорността на всесилието и за вярващи, и за невярващи. Теодицеята малко може да Му помогне. Умозрителното богооправдание граничи с обикновено богохулство. Ако Бог е всеблаг по необходимост, то това не зависи от Него. А кой е добър без да ще?