Под невми обикновено се разбират нотните знаци, с които едногласната християнска музика на средновековието е била записвана от 8 в. нататък. На първо място терминът  „невми“ се използва за нотацията на грегорианския хорал – латински невми. В следствие на това, терминът се използва и за обозначение на различните нотации на едногласната християнска богослужебна музика на Изток. Разпространението на невмите в географско отношение е най-широко в сравнение с това на останалите нотации в по-старата история на музиката. Невмите се срещат в цяла Европа, Близкия Изток (Палестина, Ливан, Сирия), както и в Кавказ (Армения, Грузия). Измежду всички източни невми византийските се признават за най-представителни. Латинските, византийските, славянските и арменските ноти, служещи за записване на християнски песнопения, разполагат с общ фонд основни невми, които имат еднакви или сходни функции. Особена невмена близост показват латинските и византийските невми.[1]

От теорията на музиката е известно, че музикалното произведение има свой замисъл и идейна насоченост. Така музикалната форма на дадено произведение е изградена от музикално-изразни средства, чието предназначение е да оформят определена идея, положена от композитора в основата на даденото произведение. Най-малките структурни елементи на музикалното произведение са мотив, фраза, предложение, период[1]. Така фразирането е „логичното разчленяване на различните по големина и значение музикални мисли [2]”. То е осмисляне и изпълнение по подходящ начин на конкретен авторов замисъл.

Думата тезис (гр. θέσις) означава поставяне, установяване, одобрение. Думата се използва за означаване на теза, тема, основна мисъл, сентенция, резюме.

За християнските творци канонът има съществена функция. Той е в основата на изграждането на определени композиционни закономерности. „Канонът никога не е бил художествена пречка и трудните канонични форми във всички видове изкуства винаги са били само пробен камък, в който нищожествата са се срутвали, а истинските дарования са се изостряли”[3]. Тези думи на отец Павел Флоренски са показателни за изграждането на облика на църковните изкуства.

В кратката си творческа изповед за тази изложба Стефан споделя (вижте по-долу), че всеки от нас има дадена му от Бога мисия, от чието изпълнение зависи личният му живот… Бягството от мисията е бягство от Бога, а бягството от Бога е отдалечаване от любовта, от хармонията.

Земна пръст, небесна синева, Божие дихание – творчески акт. Бог извая нас, човеците. Земна пръст, платно, сини петна небе и провокация – Стефан рисува пророци.

Без да са икони, нито богословски и исторически коректно дефинирани пророците на Стефан са онези различни хора, обдарени повече или по малко от Бога, разбрани или не, толкова странни и далечни, и същевременно едни от нас – послушни или не, бягащи или да. С наведени от тежестта на мисията си рамене и имена, които Бог им е дал за да осъзнаят още по-ясно своята мисия, за да се легитимират пред другите. Жени, мъже, стари и млади, времето няма власт над тях, защото са на Онзи, който е извън времето.

Думата хирономия обозначава техника на диригентско изкуство (от гръцките думи cheir  – ръка  и nomos – закон ). Въз основа на някои древни египетски изображения би могло да се предположи, че този диригентски способ е бил познат още около 3 000 години пр. Хр. и е възможно да е оказал влияние на египетското нотно писмо.[1]

В Древна Гърция терминът хирономия имал няколко значения. Според  Платон той се е използвал главно в смисъла на „боря се”. Друго разбиране за хирономията го свързва с танците, защото древният певчески хор е танцувал. Есхил тълкувал термина „хироном” като танцьор. Според Поллукс хирономията се е изразявала в движение на ръцете в ритъм. Хирономът е ръководел пеенето и танците.[2]

Във византийската църковна музика хирономията е била силно застъпена. Хирономията е техника, посредством която протопсалтите[3], доместиците[4] са ръководели църковните хорове по време на музикалните им изпълнения. През Средновековието певците не винаги са изпълнявали песнопенията от богослужебни певчески книги. Хоровете и певците са имали практика да заучават песнопенията наизуст. Това, разбира се, не означава, че от хирономията се е породила невмената нотация, както смятат някои учени. „Хирономията трябва да се разбира като опит да се онагледят невмените знаци; обратното се открива в много ограничена степен.”[5] Протопсалтите-хирономи са използвали различни движения и положения на ръцете и пръстите. Хирономът е имал водещо място сред певците, като се е грижел за хармоничното направление на мелодията и спятостта на хора. Хирономите-протопсалти са имали няколко задължения. „Хирономисващият е бил длъжен да показва началото и края на песнопението. В неговите обязаности е влизало също така да съобщава на хористите нужната ладотоналност (ихосът[6]) и, разбира се, неговите жестове са определяли темпото и ритмическата организация на изпълнението.”[7]

Исихазмът е учение на Православната  църква, което се основава на способността човекът да достигне богоуподобяване (гр. theosis – обожение) чрез непрестанната безмълвна молитва (гр. isihia) и дара на Божествената благодат, в която „човекът става всичко онова, което е Бог, с изключение на същността.”[1] Главен защитник на исихазма е атонският монах от Великата лавра ,,Св. Атанасий” св. Григорий Палама. „Обожението е свръхестествена причастност към същностната енергия на Бога и единение с него.”[2] За постигането на исихията отшелниците-монаси са практикували непрестанно т. нар. Иисусова молитва (Господи, Иисусе Христе, помилуй мен, грешния). Според много богослови тази молитва съдържа цялото евангелие в съкратена форма. „Според свидетелството на подвижниците на молитвата това Име носи в себе си присъствието Божие.”[3] Според практикуващите исихасти тази молитва има три степени – устна, душевна и умното правене на молитвата. Последната степен, или умното правене, се извършва в духа или сърцето на подвижника.

Виждането на таворската благодатна светлина е ключов  момент в цялото учение на исихазма. Тезата, че Таворската светлина е нетварна, поддържат и защитават много св. отци на Православната църква. Така според св. Григорий Палама тази светлина е божествена. Исихазмът оказва влияние върху християнския Изток и неговите художествени постижения. През т.нар. Палеологов ренесанс[4] (13-14 в.)литературата, изобразителното изкуство и църковната музика достигат високи върхове. Както се изразява Леонид Успенски – „вътрешният  живот на Църквата... е  играл оплодяваща роля за изкуството от това време.”[5]